Облите дървета навън гонят вятъра. Измитат го от небесната шир. Устните им са напукани от разстояния. Които изпиват сока им. И розовата жизненост бавно се вкоричва и раздира от недостигане. Недокосване. Нецелуване.

   Но тази вечер вятърът е лош. Метлите някак си не могат да го стигнат. И той развихрен рòши и разхвърля. Шуми и хвърля пясък в очите. Превили гръб, немите дървета изпускат своите оръжия. Ръце изпружват за спасение. Но не спасение.  Докосване.

   Огънал. Счупил. Изтощил. Празнува вятърът. Докоснати. Скъсил е празнотата помежду им. Докоснати. И вплетени. Съборени. Изтръгнати от рутината на безумното протягане без смисъл. А тази вечер смисълът бе следният - понякога, за да имаш нещо истинско, трябва да счупиш старото. И да умреш за него. Или пък за всичко съществуващо.

  Прощален секс. Клоните им са сплетени. Влезли здраво във мига. Последно подухване  и вятърът изметен е. Бе страст. Бе смърт. Сега е тишина.

16.3.2010.