Седя и си мисля пред една печка на дърва. Май май се превръщам нещо в разпределител на благини. На чужди благини. Че свои не останаха.
Някак си си представям как в едно красиво бъдещо общество всеки ще изпитва лична потребност да споделя благините си. С всеки, в който разпознае нужда.
Ей така. Вървиш си. Срещу теб човек без тениска. Изгорял от ходене през знойния ден. Спираш го. Усмихваш го. Разделяш си водата с него. Подаряваш му тениската си. И продължаваш по пътя си.
С усмивка.
Ей така.
Всеки ден.
- Красиво, нали? Но няма ли скоро да останеш без нищо? – питаш с хитри очи.
- Ще остана без нищо – отговарям с усмивка.
- Като останеш без нищо ще спреш да се усмихваш!!! – казваш със задоволство.
- Ще продължа да се усмихвам.
- На мизерията си... – хапеш ядно.
- На красивите неща, които изобилстват около нас. На хората, които се съживяват от детската ми усмивка. ...