Животът и смъртта - два свята, разделени от толкова много, а всъщност толкова близки един до друг. Като реки, успоредно разпилени по озеленената земя, като две птици, реещи се из небесната шир. Като приятели, тръгнали нанякъде заедно.
Кой е по-близо до смъртта? Дали това е гробарят, който всеки ден отваря входа на ада, като разкопава дупката за твоето тяло, или е лекарят, който с празен поглед обявява часа на смъртта ти? Или пък е окървавеният вълк, който ближе раните на своето вълче, простреляно от поредния бракониер? А кой е по-близко до живота? Майката, която нетърпеливо чака да чуе детския плач; родилката, която го изражда, или самото бебе, което се опитва да докосне живота с ръце? Да го облепи с любопитство, да го хване с нетърпение... Е, досещате ли се вече за този така труден отговор, който чакам да ми дадете? Кой е по-близо до смъртта и до живота? Да, разбира се, сетихте се. Това сме ние, всички хора, които очакваме да чуем последната камбана на нашия земен живот. Скитащи призраци, не могли да избягат от смъртта, безсилни да се борят за живот. Това е, драги ми читателю, отговорът. Осъзнаваш колко ценен е животът, когато смъртта се появи пред теб - бяла, нежна и омайна, готова да занесе душата ти на по-добро място.
Откъде достигнах до толкова дълбоки прозрения? Когато носиш смъртта със себе си и тя капка по капка изпива живота у теб, не е толкова трудно да разбереш, че губиш войната за своето съществуване. И в даден момент спираш да се бориш, независимо колко битки си спечелил... Смъртта е у теб и се пръска като отрова във вените ти, а животът е така безсилен и безмълвен пред нея, както огънят се предава в смразяващата прегръдка на леда.
Твърде късно оцених живота си. Твърде късно видях какво имам. Имах всичко. Сега ли? Сега е тъмно. На моменти при мен идва жена с посивели коси, облечена в бяла роба. Говори ми неща, протяга си ръцете. Толкова е красива и омайна. А ръцете ù са толкова студени.
© Веселин Джуров Всички права запазени
Поздрави, пожелавам ти добро здраве.