Пустинята и пустинничеството имат много имена

А как мечтаех да приседна, да те гледам
И жаждата си с твоя глад да утоля
Бренда Уокър

Тук съм. Тук, където нежно и силно властва лятната, дъхаща на зрялост привечер. Тук, където горят в бакърено скалите и дърветата пламенеят, и денят обгаря до червено в зноя.
В Юга съм – действен и неукротим, с щедра до разточителност красота, идваща от неговата светлина. Светлина като треска и като болка. Не като тази в моята Рила – студена и някак си ленива.
Само много ярката и много жарка светлина може да слее до нажежено, до бяло всичко в едно цяло, дори и най-несъвместимите, но тъкмо поради това очарователни неща.
Тук започнах да мисля, че пред копнежа по неизвестното отстъпва копнежът по реалността. Защото там, където не сме били, може и да е хубаво, но очите ни щом не могат да го поглъщат ежедневно и ежечасно, то почти не съществува.
Този копнеж се изпитва доста по-остро, когато подгонената от жажда за радост, топлина и светлина душа, започва да се чувства удобно на дадено място и в дадено време. И колкото повече той започва да нараства и да те изпълва, толкова по-необяснимо става с какво е свързан – с навика, с паметта на сърцето и с тази на разума, или с още нещо, което не може да се назове. Само до болка познатите неща и места, както и много красивите, могат да събудят този необясним копнеж.
Но аз съм тук и не се питам защо е така, така, както танцуващият не се пита защо танцува и пеещият не се пита защо пее.
Тук съм и щом виждам, дори и заслепено до вцепеняване от ярката светлина, щом чувам, дори и с напрягане, поради тежката мараня, щом чувствам, дори и повече сетивно, значи съм на мястото си – като новоразлистено дърво.
Не знам дали антипода на моята Рила, където съм родена и където изтече половината от пясъка на живота ми, знойният, равнинният и светлият Кърджали ме помами и аз откликнах на неговия призивен глас, но знам, че тук се почувствах като гост, когото са очаквали и където ще изтече и останалата половина от пясъчния ми часовник.
Тук гладът ми за топлина и светлина, породен в планината, вече е заситен с жаждата на равнината за свежест и прохлада. Абсурдно на пръв поглед, нали? Но гладът със ситост не се засища, нито пък жаждата количеството вода я отпива.
Гладът единствено с жажда се утолява. Както при любовта – жаждата на единия влюбен се утолява с глада на другия. Взаимната си жажда с глада си да утолят.
Това усещане за мен е съвременният вариант на откликването на пустинната ни жажда за вяра, надежда, любов, за познание. А тя е много по-необхватна, необозрима и неотразима, отколкото всичкия пясък във всичките пустини на света.
Затова е така важно да откриваме, макар и по една малка песъчинка от нея в нашето всекидневие. За да можем да се докосваме по съвсем мъничко до раззеленилата се “пустиня” под погледа и молитвите на Рилския Светец. И за да можем поне в един кратък миг от живота си, като него, да превърнем пустинята на живота си в духовен оазис.