Поех към пустинята. Тук бе твърде студено за мен.
Поех към отвъдното, там бил Раят.
Боси са нозете ми, погледът е празен. Вървя без да се замисля за миналото.
Тънките ми пръсти разравят кървящи минали събития. И не усещам болка.
Поех към пустинята. А устните ми се напукаха от жажда. Пиех от сълзите си, солени като вълните.
Минало като минало. Любов като всяка друга. Страдание - само мое. Не го отстъпвам на никого, това е товарът, с който поех към горещото и далечното. За да оставя тежината му, някъде там, където казват ,че болката е Нирвана.
От устните бих запалила огън от целувки, от тялото- дарявам цялата нежност, на която съм способна, а косите ми проправят Пътека от тайни.
Тръгнах към пустинята. Горещината е непоносима. ... Нирвана!
© Ана Янкова Всички права запазени