В живота се научих на едно - не се привързвай към нищо и никого. Толкова боли, когато го изгубиш. А всичко рано или късно изчезва, всеки си отива, всичко е преходно. Но аз глупачката дори собствените си съвети не следвам. И после плача и се чудя, и съжалявам, и ... боли... Дори не зная как се случва, ей така по между другото. Той е просто част от ежедневието, възхищаваш му се, уважаваш го, ядосва те, дразни те, разсмива те, учи те... И в един момент, без да се усетиш той се превръща в частта от деня, без която всичко останало изглежда сиво и ненужно, копнеейки да го видиш само за миг, дори и в този миг адски да те ядоса, да ти се прииска да не се бе мяркал пред очите ти. Обаче сякаш всичко протича по-различно, сякаш всичко си е по-на мястото. Неусетно се привързваш, търсиш очите, усмивката, гласа, търсиш него, все него, неповторимия, изнервящия, ексцентричния, с черния хумор, все същия, а понякога така далечен, непознат и различен. Но не спираш да го искаш, защото е преди всичко обичан. Само, че не можеш да дадеш любов на някой, който не я иска. И тук съм си виновна. Бях предупредена "Само не се влюбвай", ми каза веднъж. Аз се засмях иронично, премълчавайки факта, че твърде късно го казва. И ето, сега съм до болка пристрастена към него, че дори не мога да мисля. И какво пак ще страдам, пак ще си строя пясъчни замъци. Само, че аз не съм принцеса, а принцовете са само в приказките. Приливите твърде бързо идват и разрушават построеното. И остава само купчина мокър, студен пясък. Колко пъти мога да строя отново, отначало, докато не се науча, че отново ще бъде разрушено? Моят пясъчен замък, моите мечти, моят живот, моята любов, моята мъка...