В живота се научих на едно - не се привързвай към нищо и никого. Толкова боли, когато го изгубиш. А всичко рано или късно изчезва, всеки си отива, всичко е преходно. Но аз глупачката дори собствените си съвети не следвам. И после плача и се чудя, и съжалявам, и ... боли... Дори не зная как се случва, ей така по между другото. Той е просто част от ежедневието, възхищаваш му се, уважаваш го, ядосва те, дразни те, разсмива те, учи те... И в един момент, без да се усетиш той се превръща в частта от деня, без която всичко останало изглежда сиво и ненужно, копнеейки да го видиш само за миг, дори и в този миг адски да те ядоса, да ти се прииска да не се бе мяркал пред очите ти. Обаче сякаш всичко протича по-различно, сякаш всичко си е по-на мястото. Неусетно се привързваш, търсиш очите, усмивката, гласа, търсиш него, все него, неповторимия, изнервящия, ексцентричния, с черния хумор, все същия, а понякога така далечен, непознат и различен. Но не спираш да го искаш, защото е преди всичко обичан ...