„Но трябва да ти кажа, Санчо, че нещата, добри или лоши, не стават по някаква случайност, а по изричното предопределение на небето. Всеки е ковач на своята съдба”. Откъс от мъдрите мисли на великия герой на Сервантес, чиято творба „Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча” буди и до днес интереса на милиони мечтатели по света. Но защо образът на Дон Кихот става толкова популярен, а книгата е втората по разпространение след Библията?

Хората на Новото Време като дон Кихана са един океан от множество качества  и емоции, но те са и като един орех – пълна мистерия и загадка. Сервантесовият герой е колкото трагикомичен в своите стари, ръждясали доспехи, възседнал старата си кранта, която нарича „кон”, толкова и смел, честен, неотстъпващ от принципите си човек. Да, той е луд заради тези пусти рицарски романи, но хуманистичният идалго преди всичко има желание да помага на света, който го заобикаля.

В началото на романа Мигел де Сервантес изтъква главната причина, която е изкарала скромния идалго от тясното му домашно убежище на широкия друм на приключенията „И ето, че когато се умопобърка окончателно, на него му хрумна най-странната мисъл, която е спохождала някога луд човек по света: да изкоренява неправди, да се излага на рискове и опасности и по този начин да си спечели безсмъртно име и слава”. Въпреки ироничното поднасяне на този стартов за всички останали събития момент от живота на героя си, Сервантес влага едно подтекстово тъжно съждение, което звучи съвременно и днес, а именно, че всеки благороден опит да се възцари справедливост по света поражда у множество хора присмех и намеци за „лудост”.

Дон Кихот извършва подвизи, които подчинява на идеалистични намерения и цели. ”Оборудването” му с доспехи, „кръщаването” на коня му с името Росинант, изборът на „дама на сърцето” и на оръженосец са онези външни пародийни елементи на рицаря и рицарството, които придават колорит. Но в основата на словата и делата на главния герой има пламенен порив към доброта и правда, към любов и милосърдие, които са типични ценности на епохата, към която принадлежи той.

Всеки един момент от „походите” на „рицаря” е доказателство за неговата решимост да следва поставения си идеал – да изкоренява неправдите по света. Ето защо застъпничеството за завързаното за дървото момче е благородно и храбро, а думите му са изключително верни: „Неучтиви рицарю, не подобава да нападате човек, който не може да се брани!” Признак на смелост е да се втурнеш срещу „великаните” и да бъдеш повален след това заедно с коня си на земята. Мъдро и дълбоко е словото на Рицаря на печалния образ пред козарите, в което той се връща към миналото, когато навсякъде са царували мир, приятелство и сговор, а любовта се е изразявала тогава с простота и непринуденост, така, както хората са я чувствали, без да се търсят изкуствени и претенциозни словесни увъртания, когато истината и простодушието не са се смесвали с лъжата, измамата и злобата. Чрез думите на своя „луд”  герой писателят изразява съкровените си възгледи за човека и смисъла на живота му, за копнежа му към едно съжителство, в което са заличени социалните и родови различия. Не случайно един от славните съвети на Дон Кихот към верния му оръженосец е да не се срамува от произхода си, а напротив – да се гордее с него. В едно общество на категорично разделение на бедни и богати, на благородници и безродни, Дон Кихот се преклонява пред качествата на човека и стремежа му да върши само добри дела. Всъщност съветите към „кандидат-губернатора”, извадени извън контекста, ни карат да се замислим и да си зададем много питанки. Цял живот човек търси отговори на различни въпроси - откъде идва, накъде отива, какво го заобикаля. Всеки ден той открива нови неща, радва се на големи и малки успехи, тъжи за изгубеното и пропуснатото, но от „всички познания”  най-трудното е да откриеш себе си, да разбереш всъщност кой си и какво е предназначението ти. Предупрежденията на рицаря важат и днес, и за нас - да не се тълкуват произволно законите, да бъдем милостиви и състрадателни, защото е много лесно да съдим другите за грешките, които са допуснали, но по-трудното е да ги разберем, да бъдем съпричастни и да помогнем за осмислянето и поправянето им. Обаче за нашия знаменит герой няма нищо по-ценно от свободата, защото какво сме всъщност ние без нея, без правото на избор, без правото на собствен глас? Това за мене е като дърво без корени, като птица без криле, като Земя без Слънце, като Космос без извънземни. За много наши деди и прадеди свободата е била недостижим идеал. Понякога ми е трудно да си представя колко много поколения българи са се родили и умрели, без да познаят чувството за свобода, колко много човешки животи са жертвани доброволно за постигане на тази велика цел. Дон Кихот е обикновен човек, той не е Исус Христос, но също като един негов достоен последовател посвещава живота си в името на подвига.

След всичко казано до тук мога гордо да заявя, че Алонсо Кихана или Дон Кихот де ла Манча е един колоритен герой, който е в непрекъснато  развитие до края на творбата. Когато не е отдаден на рицарските подвизи, той е мъдър, справедлив. Той е всичко, от което човечеството ни има нужда. Той далеч не е луд, дори нямаме право да го наричаме така, той е просто един мечтател, който търси нов свят, свят, който не се е отдал на прагматичното, на тленното, а на възвишеното, идеалистичното.

Сервантесовото произведение е първото по стойност и време през епохата на Ренесанса и това е така, защото главният герой Дон Кихот  въплъщава най-възвишените човешки идеали, които не само че не са загубили своята актуалност, но днес са ни още по-потребни като следване и цел.