14.03.2007 г., 23:25 ч.

Разговор със Самотата 

  Есета
1657 0 5
3 мин за четене

   - Здравей.

  Студените й очи се взираха в мен. Сякаш ме изпиваше с поглед и смразяваше сетивата ми. Единствено по ехидната й усмивка разбрах, че е чула поздрава ми.

   - Здравей - повторих отново с привидно спокойствие.

  Глухо мълчание.

   - Виж, не знам какво целиш, но всичко това ми изглежда безсмислено. Не ме е страх от теб!

   Само след миг чух гласът й, изпълнен с хладно безразличие:

   - Така ли? Не те е страх? Все още не се е родил този, който да не се страхува от мен. И няма да се роди.

   Почувствах как се изпълних с тъга. Нещо скова гърлото ми, полазиха ме тръпки и ми се прииска да изкрещя... Тя наистина беше права!

   - Ти знаеш това - продължи с още по-спокоен тон - макар да съм невидима, всеки се е срещал очи в очи с мен. Това е неминуемата, неизбежната реалност. Не можеш да го отречеш. Аз съм навсякъде - в дъждовните капки, стичащи се по тънкото стъкло; в пламъка на догарящата свещ; в мрачната празна стая; в жалния плач на цигулката; в цигарения дим; в есенния вятър; в отекващите по стълбите стъпки... В умиращата любов и фалшивото приятелство; в леденото мълчание... Сега съм дори в блясъка на насълзените ти очи... Навсякъде! Аз съм твоето второ Аз, болката и копнежите ти; разочарованието и забравените ти спомени. Кажи ми какво виждаш на снимките в албумите. Радост, безгрижни дни, любов, блаженство, красота? Или страх, че някой ден може всичко това да изчезне?А сега се погледни в огледалото, хайде..., не ме гледай така учудено, приближи се до него!... Да, да... Не те лъжат очите, не се взирай така. Това отсреща съм аз, отново аз, завинаги аз! В себе си сега ти виждаш мен - нали не те беше страх? Да не би да се боиш да останеш насаме със себе си? Кажи де! Не се тревожи за мен. Когато излезеш от тази стая, няма да ме виждаш. Ще си остана тук, в огледалото, защото тук ми е мястото, но няма да спра да те навестявам. Моята задача е тежка - трябва постоянно да ви отварям очите на вас - хората, за собствения ви живот. Аз съм създадена заради вас. Заради несподелените ви мигове и тъжните ви размисли. Колкото и да ме ненавиждате и отхвърляте, понякога имате нужда от мен, дори и да не съзнавате това. Въпреки всичко не можете да ме спрете, защото сме едно цяло, макар и да ти звучи абсурдно. Колкото и да съм лоша, ще продължа да съществувам, за да има с какво да се борите! Май това трябваше да знаеш за мен. Мисля, че чак сега мога да отговоря на поздрава ти, след като ти разясних как стоят нещата...

   Здравей!

© Деница Николаева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • браво!
  • Благодаря ви много за добрите отзиви! Радвам се, че Ви харесват
  • есето ти е страхотно...
  • Да,наистина звучи страшно, но това е реалността. С тези си свои думи успя да прокникнеш толкова дълбоко в мен и да ме накараш цялата да изтръпна, поздравления за което. Този твой разказ е наистина разтърсващ и завладяващ Респект!
  • аз мисля, че трябва да преместиш произведението си в раздел разкази, но като цяло и хареса.
    Поздрав!!!
Предложения
: ??:??