Родино моя! Колко те обичам!
Образът на България. Колко пъти съм си го представял? Колко често съм го търсил и колко рядко намирал? И при всако намиране ми се е виждал по-красив и по-красив. Винаги един и същ, но същевременно толкова различен. Някой виждал ли е две еднакви планини? Някой пил ли е от една и съща вода едновременно течаща в две реки? Има ли еднакви облаци и всеки път по който вървим един и същи ли е? А всички ние на тая малка земя еднакви ли сме? Не! Но пък за това сме едно. Едно прекрасно лице, което аз виждам всеки път, когато търся образа на татковината.
Колко различно изглежда всеки един от нас? Но ни обединява едно нещо- това, че сме българи. Това, че езика, чрез който общуваме е български. Това, че когато някой каже “нашето знаме”,
в паметта ни изплуват облаци бели засенчили родна земя. Треви зелени, натежали от капките роса. Кръв тъмно-червена напойла земята вместо вода.
Земьо мила, Земьо родна това ти ли си? На тебе ли нозете ми стъпят отново? Пак ли в шепата стис ...