Единствено на клона то остана –
най-горе, на върха – там, сам-само.
От пролетта последното писмо,
от идващата зима – първа рана.
Ръждивозлатно и нямо, и горестно,
напомнящо простреляно сърце,
издигнато в молитвени ръце
на ветровити клони и простори.
„Последното листо“, Дамян Дамянов
За нея са написани стотици статии, излъчени са десетки предавания и хиляди интервюта. Непреброими са и песните ѝ, които можем не просто да чуем, но и да усетим и дори да мислим. Възхвалявана, обожавана, отричана, пренебрегвана, но винаги различна и единствена.
Самата тя казва за себе си, че живее между обич и омраза. Вокалните ѝ възможности – оценени във времето, характерът – безспорно силен и чувствителен. Усещането за онова владеене на пространството и времето като че ли ѝ е присъщо и вродено. Мястото за нейната дума – последно и неоспоримо. И сигурно това е част от един труден и неособено лек живот, който изпълва живота и делата ѝ със сила и зрялост.
Далеч преди да напиша тези редове си мислих, че ча ...