Самоиронично – на мене си

 Кръв по устните. Сладникавото усещане за твърде много вятър...

 Умопомрачително твърдение, че дъждът отмива греховете. Напротив – прави ги още по грозни и лепкави.

 Свръхохладен течен азот пълзи дълбоко в костните ми кухини. Спра ли – тялото замръзва. Затова продължавам.

 Примамливото усещане за сигурност дава временна почивка на мозъка ми. Байпас на разсъдъка...

 Изтръгнати от кожата, спомените стигат точно за два и половина живота напред.

 Всичко е наред!

 Настроението е като времето – предпролетно. Слънцето все още не топли, а дъждът е все така мокър.

 Временна меланхолия в бутилка.

 Абстрактна импресия нагризана като ноктите ми... и също толкова лесно изплюта.

 Вселени, математики, цифри...

 Когато най ти трябва някой – най – няма никой. „... е изключен или е извън обхват...” Иначе казано – закон за всеобщата гадост.

 Ама и аз съм един малък, скапан Хемингуей, пишещ под въздействието на добрия стар алкохол.

 Последното ме кара да се смея на глас. Къс, дрезгав, налудничав – като лай на бездомно куче.

 Словоблудствам!

 На сутринта ще се мразя и ще искам да си строша и двете ръце...

 Надеждите големи, а смисълът – липсва!

 Банално - пощальонът винаги звънял два пъти, птичето кацало на рамото само веднъж, а само аз като пълен тъпак се връщам всеки път на едно и също място...

 Заболяха ме зъбите.

 Пет без десет, шумът на първия трамвай.

 Спасен съм!

 Всичко е наред...