Има самота, която е самоизбрана – тя е ласкава и нежна, като лоно, което те обгръща и пази.
Има самота, която е наложена – като правилата на хората – може да не ти харесва, но я приемаш, в името на онова, чиято цена е тя.
Има самота, която ти намига по стечение на обстоятелствата – сбърчваш недоволно нос, но си казваш – „Какво пък, не е завинаги.”.
Има и една друга, която не чакаш, не искаш и от която не можеш да избягаш. Ехидно присвила очи, тя те сграбчва с костеливите си пръсти внезапно, без да ти даде възможност за избор. Продължава да се усмихва, докато троши костите ти и обезкървява душата ти…
Тогава се чувствам толкова самотна, че някъде в безкрая на Всемира ехото на спомените ми болезнено се свива, миг преди да се върне при мен…
Пулсът ми забавя своя ход, като че ли се опитва да ми подскаже – „Повече не съм ти нужен…”…
Ранена птица ми протяга скършено крило – да ми помогне…
А избягала от своя дъжд, малка капка тихичко нашепва „Спи…”…
Помътнелите ми очи няма на какво да се спрат ...