ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ЖИВОТА
Колата летеше по пътя... Обратният път, пътят към домовете им, домове ,които са различни. Той държеше ръката ù през цялото време, но нейната ръка не беше единствената, която докосваше, между тях като сянка беше една друга, студена ръка, но може би правилната, защото бе законната. Лея потръпна, беше забравила за нея, но някак си си спомни, че от сега нататък битките със съдбата започваха и винаги победеният ще възкръсва, за да продължава да се бори за уважението, за достойнството, защото част от душата му ще бъде отнета от другия. Всички бяха смели сами по себе си, а да си смел означава да стоиш до края, докато не можеш да станеш повече, докато не поискаш да върнеш отнетото и запазиш спомените, те не могат да бъдат спечелени, те са си само твои. Ако за всеки грях днес се изправяхме през съдника си утре, щяхме да оценяваме действията си през призмата на наказанието си, наложено ни за това, но дали тогава щеше да има толкова щастие, преливащо от чуждата болка и щяхме ли да сме хора, създадени да изкупуват греховете си, искайки прошка по хиляди пъти в живота си. За миг Лея предпочете да се изправи пред съвестта си, да разкаже колко много щастие е имала през тези дни, колко много страст е изригвала като вулкан от тялото ù, колко дълги са били безсънните ù нощи... а след това да получи своето наказание за чувствата, за отдаването, за греха. Лея беше готова на всичко това, само да не се връщат, но тя не знаеше, че дори да имаха още много уикенди заедно, те имаха край, краят бе неизбежен за тях, за тези, които се срещаха някъде по средата на кръстопътя на съдбите си. Колата спря... градът ги обгърна с мръсните си шумни пипала, времето препускаше стремглаво и страхът да не ги разобличат се прокрадваше между тях. Гладиаторът обгърна с ръце лицето ù, дългата ù коса се разпиля като водопад върху дланите му, погледна я “Беше толкова хубаво, че не искам да свършва. Страхотна си! Нямам търпение да се видим отново. Ще ти се обадя веднага щом мога” – след това започна бавно да целува устните ù, нежно и жадно, все едно попива сока на разполовен сочен плод...
За пореден път Лея затвори вратата на дома си сама, остави багажа си и се хвърли върху празната си спалня. Всичко около нея бе тихо, подредено като малка кукленска къщичка, слънчевите лъчи се сбогуваха с деня и се отдалечаваха от прозорците ù, само че в кукленските къщи имаше винаги няколко кукли, а в нейната едната може би никога нямаше да може да остане и за една нощ, защото някъде другаде вече си имаше по-красива къщичка. Но Лея бе готова за всичко това, не съществуваше колебание, не трябваше да изпитва тъга, не можеше да си позволи да плаче, тя искаше да вземе всички чувства, на които бе способен, да завладее сърцето му само за себе си. Искаше да прекарва времето си с него, да изживее с него щастливите моменти от живота му, да се вълнува с проблемите му, просто да бъдат истински, такива каквито щяха да искат да бъдат в един по ранен момент, ако не се бяха разминали. Но нали ако подминем някога, някой по своя път и ако по-късно успеем да го срещнем и се влюбим, цялото това чакане си е заслужавало до последната секунда, дори да минат часове, години?
Дните се превръщаха в бял воал... воал, сплетен от очакване, изпълнен с трепет от всеки следващ момент, нежните му нишки обръщаха ежедневието ù и сплитаха съдбата ù, съдба неподвластна на времето, съдба разкриваща все повече и повече истинските, стойностните неща. Лея трябваше да продължи напред към своите цели, да бъде силна за чувствата, които неусетно се пораждаха в сърцето ù, независимо от това как беше започнала връзката ù, тя трябваше да бъде готова за края. Но сега, когато лятото бе към своя край, а чувствата ù бяха по-силни от когато ù да било, тя осъзнаваше болката, която ù носеше всичко, свързано с него, болката, с която завършваха срещите ù, болката, с която заспиваше всяка нощ сама...
Лея не знаеше какво изпитва Гладиаторът към нея, предполагаше, че не му е безразлична, че най-малкото адски много я харесва и очаква с нетърпение срещите им. Всъщност той удържа на обещанието си и ù се обади още на следващия ден, и на по-следващия и просто неусетно прекарваха заедно голяма част от времето си. Какво изпитваше той към нея, какво го караше всеки път да се връщаше при нея, какво го караше да целува устните ù с часове и да я желае непрекъснато? “Ти не разбираш – мислеше си Лея – аз имам нужда от него, искам го с цялото си същество, да докосва мечтите ми, превръщайки ги в реалност! Опитвам се да се отделя от него, но отново съм тук и повече от всякога го желая... Кажи ми защо обичам някого, който ме обрича на самота, някого, който един ден ще прекрачи прага на вратата ми, без да ме ме погледне, ще си тръгне завинаги, ще си тръгне така, както дойде без обещания, без празни надежди, но ще откъсне част от мен.” Откакто го срещна, Лея прекарваше свободното си в очакване да ù се обади, за да ù определи среща, понякога това продължаваше два-три часа, през които не общуваха само с телата си, време, което всеки път носеше удовлетворение за нея. Но понякога срещите им продължаваха няколко откъснати мига, толкова кратки, колкото бе кратък животът на пречупените цветя. С времето обаче все по-често им се налагаше да се разделят само минути, след като се бяха любили да изтощение, сърцата им щяха да се пръснат, а треперещите им ръце трябваше да облекат измачканите им дрехи, залепващи върху потните им тела. Все повече Лея усещаше тялото си мръсно, покрито с отпечатъци от греховните му ласки, чувстваше аромата на желанието все по-силен и натрапчив и от ден на ден тя не спираше да иска това, което той ù даваше... Закопчаваше бавно копчетата на блузата си, сресваше косата си и го наблюдаваше как заличава всички следи от нея, опитваше се почисти всеки паднал кичур, проверяваше обстойно дали някоя нейна вещ бе случайно изпаднала от чантата ù... единствено ароматът на жасмин, който струеше от кожата ù, бе незаличим, тя оставяше от него навсякъде, откъдето минеше, всяка нейна целувка носеше жасмин.
© Невена Милчева Всички права запазени