Сенките на нощта
Тъмно е. Нощем в гората навсякъде около теб се чуват стъпки, листата си шепнат с вятъра и ти сякаш бродиш в един свръхестествен свят. Като че ли рядка мъглица се стеле измежду дърветата и там сякаш тичат сенки, които те зоват.
О, те са тъй прекрасни и неземни. Чуй, те пеят! Гласовете им! Позаслушай се, ти, самотнико, ти, който си решил да оставиш спокойствието на домашния уют и впуснал се тъй неразумно на разходка из старата гора.
Те тъй прелестно те мамят и ти вървиш след тях. Къде те водят и има ли въобще значение, щом в захлас ти слушаш тихите им напеви! Облаците, скрили луната, се отдръпват и бледа призрачна светлина озарява пространството около теб. Ах, тези призрачни силуети, тъй близо и тъй далеч! Тези безумни сенки на нощта! Поспрете за миг!
Но ето, дърветата свършват и пред теб се открива закътана в горските дебри полянка. Силуетите изчезват, потъват, разтварят се... Къде отидохте?
В средата на полянката, като древен езически паметник се издига стар, каменен к ...