Денят предвещаваше да е дълъг, а мислите ми крещяха още от сутринта.. В косите нежното ми тяло чертаеше дъги от шепот тих.. Пренасях себе си някъде далече,а после връщах се с копнеж... Стисках ръцете си в юмруци,а устните се сливаха със залеза, и пак, и пак..намирах смисъл да остана,самотна,забравена ,влюбена,наведена и стенеща - жена... Ятото от щъркели,жегата на юли, смехът на детето, котешкият силен устрем...,ме отрезвиха за кратко. Върнаха немълчанието. Там, обаче обичта е чужда, за нея , другата е отредена,любовта в мен става ледена вихрушка от зазидани костеливи сиви трепети,...,падания и счупвания.., викове и зов, край,а не начало....

Когато изходът е разочарование от побледнели спомени,изгорени снимки, химери на битието.

Очите полягат в пустинята на тъгата и ровят като хиени нощта. Омилостивено щастието крета в нотите на душата. А после се слива с невидимото.

...Тихо ,колко е тихо... Дори шумните щурчета вече спят. Нека спят,защо да пеят,когато струната се къса?...

Секунди.., сърцето е спряло.. И толкова...

Просто ...шепот...крайъгълен камък на разлъката...

...Там няма нищо във всичкото.

Шепооот...