Всеки един от нас се стреми към щастие. Щастието е ключът към хубавия пълноценен живот, но не мога да не се запитам как може да сме щастливи за най-близките си, за неща, които ние самите не сме изживели. Или неспособността да го направим показва само какви егоисти сме? Разбира се, че въпросът може да бъде разгледан от няколко гледни точки. Първата е, че когато виждаме щастието, което излъчва близък приятел, веднага в съзнанието ни се появява въпросът: ”Кога и аз ще съм така щастлив?” Но въпросът остава без отговор, просто виси в пространството на нашето съзнание и кара онази малка частица от характера ни да се покаже, а именно – завистта. Завистта има различни степени на проявление. И повечето от нас вероятно се опитват да я подтиснат, но това е неправилно. Колкото по-бързо признаеш пред себе си, че изпитваш завист към някой свой близък, толкова по-бързо би имал възможността да представиш приоритетите си и в крайна сметка да осъзнаеш, че всеки човешки живот е различен. Това, че щастието не е достигнало до теб до този момент, не означава, че те е подминало завинаги. От личен опит знам, че то те намира, когато спреш да го търсиш. А когато спреш непрестанно да се луташ в бъркотията, която създава търсенето, ще можеш да се насладиш пълноценно на живота, да започнеш да живееш живота си. И тогава, той ще те възнагради с щастието.