Sic transit gloria mundi (Така преминава световната слава) Напоследък ние някак си самовнушихме, че сме “малка страна”, “малък народ”, абе изобщо сме незначителни и на картата, и като хора, и всякак. Голям принос за това имат политиците и журналистите, които го повтарят и втълпяват на българите под път и над път. А щом сме малки, трябва да слушаме и да се подчиняваме на Големите братя, които не пропущат да ни поучават по всякакви въпроси. А всъщност по територия и население България е по-голяма от Холандия, Дания, Португалия, Чехия, Словакия, Белгия и Австрия, тоест ние сме една средноголяма европейска страна и народ. Да сте чували холандец, или австриец да каже, че страната и народът му са малки? Или да сте чули наш политик или журналист да каже, че Чехия или Белгия са малки страни? Всички ние знаем колко голяма и силна е била държавата ни през Първото и Второто българско царство. Тогава българите са били един от най-големите, уважавани, богати и самоуверени народи в Европа. Имали са велики владетели, постигали са велики победи на бойното поле и на полето на културата. Но понякога историята стоварва върху някои народи беди, в които само най-силните могат да оцелеят. Чужда власт или, както ние, българите, обикновено казваме, “робство”. Много народи по света са попадали под чужда власт, загубвали са държавността си. Някои са си я възвръщали след време, други не са успявали и са били претопявани, изгубвали са езика и идентичността си или са се пръскали по света. В Европа така е станало например с Чехия, Унгария и Полша. Чехия и Унгария векове са били в границите на Австроунгарската империя, а Полша е била разпределяна и преразпределяна между Прусия и Русия (съответно между Германия и СССР). И техните народи са страдали от икономическо и културно подтисничество. Но това, което е сполетяло нас, българите, не е било само чужда власт и загуба на собствена държавност. Това е било петвековен геноцид. Турците са унищожили първо българската аристокрация, т.е. най-образованата и богата част на народа, от която са произлизали държавната администрацията и офицерите в армията, а също и висшето духовенство, което е било страж на християнския морал, разпространител на културата и опора на държавността. Но това не е всичко: векове на нашия народ се е гледало като на работен добитък и източник на човешки материал. Много хиляди българи са били откъсвани от родните си места и продавани като роби в различни краища на империята. Много хиляди са били насилствено ислямизирани, или както ние, българите, казваме, “потурчвани”. Много хиляди са били просто избивани. След 500 години такова кръвопускане при Освобождението сме брояли към три милиона, колкото и при идването на турците. За това време въпреки чумните епидемии, религиозни, граждански и междудържавни войни западно-европейските народи са удесеторили броя си. Затова наричаме турската власт робство. Нашият народ наистина е имал дълбоки корени, щом е устоял на всичко това. Имал е традициите и фолклора си, християнската си вяра и писмеността си и те са го крепили през робството. Защо тогава днес имаме такова ниско самочувствие като народ? След Освобождението обезкръвяването на свободната част от българския народ спира и той започва бързо да наваксва изоставането си от Европа. Но за българите в Македония и Беломорска Тракия робството продължава. Затова десетилетия наред общонародният български идеал остава съединение на всички българи и териториите, населявани от тях. Впрочем той е изписан и върху фасадата на Народното събрание. Там неслучайно стои думата “съединение”, а не “обединение”. Първите стъпки към постигане на този идеал – Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г., обявяването на независимостта през 1908 г. и Балканската война през1912 г. са били успешни. Но после цар Фердинанд и българските министри и политици профукват военния успех като хвърлят България във война със съюзниците. Това е фаталният миг в новата ни история. Оттам насетне всички опити за съединение през Първата и Втората световни войни са неуспешни. А после идват комунистите с интернационализма и подчиняването на България на Големия брат – СССР и съединението престава да е народен идеал. България става малък спътник, кръжащ около голяма планета, а партийният поет Джагаров я описва като “земя като една човешка длан” и убеждава народа, че по-голяма тя не му е нужна... Разбира се сега, със закъснение от около стотина години, никой от нас не може сериозно да претендира за присъединяване на Беломорска Тракия, Северна Добруджа или Македония към България. В Беломорска Тракия отдавна няма българи, защото турците и гърците ги изгониха оттам и обсебиха земята и къщите им (между тях са били баба ми и дядо ми по бащина линия, та знам какъв страх са брали, докато спасят голите си души и колко бедни са се озовали в свободна България). С румънците си разменихме населението, а на македонците така им промиха мозъците, че сами не знаят какви са. (Имам братовчеди там, баща им е брат на баба ми, но те не са българи, неее! Те са преки потомци на Александър Велики! Да се смееш ли, да плачеш ли?) Сега най-много да дочакаме обезщетение от Турция по Ангорския договор, което е горе-долу да чакаш от умрял писмо... Не, за територии аз претенции нямам, имам претенции за признание от чуждите и самочувствие у своите. Защото комунизмът отмина, глобализацията смени интернационализма, сдобихме се с нов Голям брат, вятърът на промяната издуха стотици хиляди българи по цял свят и пак разни наши и чужди политолози и журналисти продължават да ни набиват в главите колко сме дребни и некачествени. А ние не сме такива, но ако сега въздъхнем и се съгласим: “Да, били сме велик народ, но някога много отдавна, а сега вече...” тогава наистина ще станем дребни и некачествени. Така преминава световната слава.