Все пак, нещо ми се губи...
Спомням си белия тунел. Спомням си ярката светлина. Спомням си колко плътно залепнах за обвивката си - онова ревящо посиняло бебе, което обливаха с вода от чешмата. Залепнах за гръбчето му. И за коремчето. Не и за главата. Там все още бе препълнено с ужас. Вкопчих се в сърчицето му, а то биеше със 186 удара в минута. После си спомням спокойствието. Спомням си защитеността. Спомням си Мама. Спомням си липсата на време, през което обвивката ми растеше и се променяше. Не и аз. Аз никога не се променям.
Спомням си и кога започнах да се отлепям от обвивката си. Май го наричаха Пубертет. Като забелен тапет, който трябваше да сменя. Но никой няма право да сменя обвивката си. Затова през отлепеното излязох, за да напиша няколко стихотворения. По това време обвивката ми се беше влюбила. Изживяваше първите си разочарования. Исках да й покажа красотата. Обвивката ми не обърна внимание на стиховете. Не обърна внимание на това кой грабна тефтерчето със стиховете и го изг ...