Човек се мисли за Бог...
Благодаря, че четеш тези редове. В днешно време светът започна да ме плаши и обърква, да ме кара да плача вечер в отчаяние и страх… откъде идва всичко това? Аз не съм особено религиозна, не и в прекия смисъл на думата и не смятам, че много от нас са също – колко от нас ходят на църква, колко от нас спазват древни обичаи и предания? Въпреки това аз вярвам, че този Свят не е бил създаден случайно, не е прашинка късмет в гигантския хаос на звезди и комети… не вярвам в случайността. Ако вярвах, как щях да си обясня всяка клетка в човешкия организъм – как знае точно какво да прави и кога? Как органите комуникират помежду си, като че имат свой собствен разум… случайностите не произвеждат ред. Твърде неслучайно ми се вижда.
В днешно време хората забравят, че не са се създали те. Били са създадени, част са от нещо по-голямо, по-неразбираемо… може би сме малки да го разчетем. Да си го обясним. Но си играем на Богове… това разбива животи. Губим вяра в себе си, в близките си, губим време из социалните мрежи да се сравняваме с измислените версии на другите. Да сме "badass" – де факто злобни кучки – сега е модерно. Готини сме, ако обидим някого и му се присмеем. Готини сме, ако не сме себе си, а някой друг.
Играем си на лекари. Сменяме си пола, за това, което ни се иска… и не ми казвайте, че не разбирам! Разбирам, и още как. Ставаме жертви на депресия, на тревожност, на анорексия и булимия, на омраза към себе си. Ставаме отрепки, зли със себе си, зли и с околните. Няма смирение вече в човешкия акъл. Няма благодарност. Няма чувство за чудеса, няма вяра в нищо по-силно. Може би затова не можем да използваме целия капацитет на мозъка си (нали казват, че сме използвали 5-15% мозък, ако не се лъжа) – защото светът би се разпаднал, ако съдя по нивото на нещата в момента. Вместо обич към себе си, ние отричаме себе си, отричаме това, което сме. И да, това, което сме, е повече от едно тяло. Много повече, но как да го видим, когато сме си затворили очите. Как да се обичаме, когато сме забравили как се обича?
Моля ви, нека заедно отново се научим как да се обичаме и уважаваме, как да сме смирени и благодарни… дори да не вярваме в Бог, трябва да вярваме в нещо. Иначе какво ни остава? Срязани вени във ваната… и плачещите ни родители.
© Зи Петров Всички права запазени