Всяка раздяла оставя празнина след себе си, а после времето бродира живота върху човешкото сърце, сякаш е евтина подплата. Празнината, която оставя никога не се запълва, но прави място на разцъфващия живот. Болките от миналото и надеждите за бъдещето са скрити в тъжната ни усмивка. Всеки миг, който сме преживели и който е отминал, повяхва като цвете затворено между страниците на нашия живот. После остават спомените-цветове, думи, миризми, чувства, които изкристализират дълбините на паметта ни, когато ги споменаваме те оживяват отново, отново и отново, но всеки път се изменят по малко. Така забравяме реалността, започваме да се утешаваме със спомените и си даваме сметка, че цял един живот е минал покрай нас и е оставил след себе си една тъжна празнина. Тогава започваме да разказваме, за да направим място в спомените на останалите и да заживеем там.