17.09.2013 г., 11:30 ч.

Среща 

  Есета » Лични
1387 0 0
5 мин за четене

Среща

     В момента седя на един каменен зид до пешеходната алея на старата част на Несебър. Вълните се разбиват под мен и от време на време камъните ги запращат чак горе, където седя. Моментът е прекрасен, спокоен и тъжен. Прекрасен, защото морето прави всичко специално, спокоен, защото е осем и половина сутринта и тъжен заради неосъществените мечти и надежди. И нищо, нищо друго не ми напомня по-остро за това от гледката, която се разкрива пред мен: залива на Слънчев бряг и Свети Влас. И макар от тук да не разграничавам детайлите, знам за пъстрия свят от другата страна, за хората, които вървят, хванати за ръка, за преживяванията, които Другите са имали с едни Други специални хора, за моментите им и за прегръдките им... и за споделените гледки.

    Като всяко разочарование в живота и това носи в себе си горчиво усещане в стомаха, което не се дължи нито на сутрешното кафе с мляко, нито на липсата на закуска. Това усещане парадоксално ми носи утеха, че не съм осъществила мечтите си. И тази смесица от мъка и успокоение обърква сетивата на човека. Защото колкото и да е трудно да понесеш нещастието, толкова е и мъчително да изживееш щастието, когато знаеш с абсолютна сигурност, че след определено количество изгреви и залези ще бъдеш далече от това място, за достатъчно много време. Когато делиш живота си между две места в две държави, всичко което се случва ти изглежда мимолетно, преходно, изплъзващо се. Казват, че хаосът ражда характери, ражда „танцуващи звезди“. Навярно е така. Но той ти отнема щастието от щастието и нещастието от нещастието. Оставя равна пустош след себе си, оставя едно нищо. Хаосът кара живота да тече по-бързо. Ти си негово дете - днес си тук, утре там. Хаосът е бурно море, което се грижи на честичко да отмива сълзите ти, така че никой да не ги забележи... и никой да не протегне ръка. Животът ти за другите е приказен, страхотен, а ти искаш да е простичък, предвидим.

     Какво ли ще се роди от мен? Бурното море е хаосът, в който живея, спокойната планина е хармонията, която търся. Те са във вечно противоречие. Когато отида при едното, искам да съм при другото. Когато постигна хармония, искам да я разруша. Когато попадна в хаоса, искам да пусна котва. Кое е моето място тогава? Какъв език трябва да говоря, за да живея там? Чий съвет да послушам?

     Преди няколко дни си тръгнах от вилата на морето. След това се върнах обратно. Ходът беше необясним за околните, ирационален, признак на лудост може би. А аз се върнах, защото мечтите ми бяха още живи в мен, не можех да приема, че не са станали реалност. Дойдох да ги търся, да ги викам, да ги назовавам. Върнах се, защото не можех да си простя провала да се направя щастлива. За пореден път, провал.  И може би исках да намеря отговори, да се видя с морето на хаоса очи в очи и да разбера нещо. Краят на август е и вместо отговори получавам шума на разплискващи се вълни. Що за отговор е това?

    Когато всичко е свършило, но желанието е все така силно, човек се задъхва. Разочарованието и отчаяната надежда имат свои физиологични измерения, усещаш ги с всяка глътка въздух. Всяка част на тялото ми в този момент крещи да се махна от там, да оставя надеждата, че нишката на дрехата, която си е наметнала съдбата, може да бъде разплетена и изплетена наново. Не мога да укротя морето на хаоса. Аз съм човек.

     Не мога ли? В мене има една гордост и решителност или по-скоро инат, която ми казват, че ще успея да наредя живота си и че един ден ще имам своето лято. Също както моряците са се молели да открият земя, позната или непозната, а не края на света, зад който да се катурнат и изчезнат, така и аз се моля да намеря земя на хоризонта, с безветрено пристанище и спокойно море, земя, която да ми подари спокойно щастие.

    Става непоносимо. Да се махна оттук, да избягам, както избягах и от града, да не гледам залива, да не слушам морето в очакване на отговори, това е, което трябва да направя. Но преди това трябва да се помиря с това море. Една вълна и още една току-що ме заляха и това ми заприлича на отговор. Нека го приема за отговор. Хаосът ме харесва като че ли. Или това е само игра? Една вълна ме целуна по ръцете, краката и челото, но я усетих с цялата си нервна система, защото кожата ми е нагрята от сутрешното слънце. Побиват ме приятни тръпки. Слънцето, водата и вятърът като че ли обгръщат цялото ми тяло, правят ме едно цяло със своята хармония. И тогава, в този момент на блаженство, създадено не от друго, а от комбинацията между природни елементи, аз си дадох дума. Дадох си дума да постигна хармония, да намеря път, да се пречистя. Ето още една освежаваща вълна, този път дори извиква усмивка на лицето ми. Толкова закачливо ме опръска, като че ли ме поздрави, като че ли ме благослови. И аз искам да приема тази благословия, да се съюзя с хаоса, да бъда негово дете, негова любима, негов създател. Защо ми е да укротявам морето, когато мога да се науча да яздя вълните му? Та моето желание винаги е било това, не да укротявам природата, не да смачкам живота до абсолютна предвидимост, а да превзема нейните сили, такава каквато е, бурна, сурова и силна, да се науча да танцувам най-хубавия танц на живота, танц, вдъхновен както от бурните, сърдити вълни, така и от мекото, спокойно море, както от смълчаната, мистична планина, така и от заплашителния, очевидно опасен, скрит в черни облаци връх. Вълна след вълна, поздравяват ме и вече като че ли разбирам тук-таме езика им. Ние танцуваме и танците ни си приличат – ту бързи, ту плавни движения, изненадващи плисъци, необясним тътен, предупредително затишие...

     Днес с морето се докоснахме, открихме по нещо един за Друг. Красивото бе, че всеки един имаше Другия. Беше добра среща, но мълчалива среща. А като че ли всички важни срещи са такива.

      

© Ай Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??