По разказ, който чух преди много години,
пресъздадох тази творба през призмата на
моя мироглед.
Идеята е наистина съдържателна и
показва проблема, който всички имаме -
недостатъчната любов.
Прекланям се пред нейния създател.
Вървя самотен в тъмнината без цел, без посока, без това чувство, което всички искаме да изпитваме - любовта. Усещам се толкова празен и безсилен, отчаян от всичко, което ме заобикаля - една грозна, сива скука. Идва ми да изкрещя и да викам безкрайно дълго, докато всичко свърши...
Недалеч, в мрака, се прокрадна нещо. Да, нещо, което привлече блуждаещия ми, сломен поглед. Не можах да схвана, беше само за миг. Продължих унило. След няколко мига, обаче, тя просто се роди от чернотата. Светлина. И не заслепяваща, а малка светла искрица. Толкова невинна и чиста. И някак по своему красива - също като малка вълшебна фея. Стоеше сама в центъра на безкрайното пространство. И колко силна ми се стори. И пълна с живот. Да, тази малка и безразлична, навсякъде другаде, точка.
При ...