Втурнал се е тоя народ да пише, чак страх де те хване. Още не са научили как са подредени буквите в азбуката, обаче почват стихчета да подреждат. Я, викам, да видим кое стихотворение сте научили и кой му е авторът. Абе то не било задължително да ги знаят наизуст, щото програмата била претоварена, та се уморявали. Е, да де, ама не се ли претоварвате повече като през всяка свободна от учене минута, сте се вторачили в модерните си джаджи и забравяте да се погледнете в очите. Един ден ще му стане нещо на интернета, джаджите ще останат безмълвни и ще се усетите, че си е отишло детството, а вие няма да има какво да си спомните от него. Я поне разровете се там, намерете нещо да прочетете, пък после може и да напишете какво ви е впечатлило.
Като давам такива съвети, чакай да взема и аз да поровя, може и аз да се впечатля. Обаче първото, което ми попада е нещо от фейса. То, където и да ровнеш, в крайна сметка все към фейса те препраща. Леле, няма точки, няма запетаи, главните букви изглежда са ги премахнали, а аз не съм разбрала! Тук-таме ме бодне в очите някоя 4етворка или 6естица вместо ш и ч, но вече не си мисля, че на някой клавиатурата му дава фира. Това си е чиста проба поредното съкращаване на азбуката. Като си помисля, колко труд са вложили Светите братя да измислят букви, та даже навремето с букви и числата са писали. От тогава до днес вече сме ги съкратили с около четвърт, но процесът явно продължава. Умни хора са това математиците – само десет цифри научаваш и си пиши милионите. А това филолозите все се опъваме на новото, само мъчим децата да учат граматика, препинателни знаци, главни букви, пълен член - все работи от вехтия завет. А, впрочем, това е от друга област.
Та думата ми беше за писането. Излязох от фейса и попаднах на някакъв сайт за пишещи. Много свестни неща могат да попаднат там. Но аз пак попадам на такова, дето, докато го чета, все мислено го поправям и му слагам точките и запетаите там, където мисля, че им е мястото. Щото иначе не мога да схвана смисъла. О, ама то нямало нужда от смисъл, това е нещо като поток на мисълта. Е, това поне го знам, не е нещо ново. Ама къде е мисълта, че и тя съвсем ми се губи. А-а-а, сега така е модерно да се пише, без украси, натурално, без да слагаш окови на съзнанието. Че то било лесно! Аз някоя вечер като обърна две-три домашни, такова вдъхновение ще ми дойде, така ще ми падне пердето…, пардон, оковите на съзнанието, че и до безсъзнателно състояние да го докарам, пак нещо такова мога да напиша, че на сутринта сама ще се учудя как съм могла да го измисля.
Ама нейсе, откъде тръгнах, къде отидох! Всъщност ми трябва нещо детско. Моите са в трети клас. Трябва да напишат стихотворение за морето за домашна, та моята работа е да им помогна. Днес няма да ги науча, но нали трябва да се почне от някъде.
Ще трябва да опитам заедно с тях да измисля по някоя римушка. Що е пък сега това – римушка? Ами това е същото като ония стихчета, дето ги римуват половината детски учителки, особено като стигнат в пенсионна възраст. Римушка, от римуване.
Сега да намерим няколко римички, свързани с морето. За това си има специални речници, но ние нямаме това време и тези възможности, поради което ще импровизираме. Пясък – крясък, може и плясък, миди – скариди, морето – небето (е, не е съвсем точна, но става като за домашно.)слънце – зрънце, лодка – разходка. Представяме си посред зима морето с плажа, пясъка и чайките и почваме да подреждаме. Разхождаме се ние мислено край морето, а отгоре ни се усмихва небето, пращаме сред вълните някоя лодка-платноходка на разходка. Поглежда си детето към небето, а от там някое облаче изведнъж се навъси и с дъждец го поръси. Топваме ръчичка в солената водичка, там ни парва една стара медуза с дрипава блуза, след което бягаме бързо по топлия пясък, а белите чайки (или гларуси) ни изпращат със крясък и ни завиждат, защото, седнали под чадъра на сянка, си хапваме вкусни скариди и миди.
Я, колко много рими докарахме! И не една, ами няколко римушки, (извинете, стихчета) сглобихме. Така де, трябваше да се сетя, че с едно стихче за морето няма да се мине. Всеки трябва да съчини свое и то да е най-хубавото. Да, ама на госпожата ѝ се изчерпа вдъхновението и запасът от римички, а децата са двайсетина.
Предлагам на авторите да се кооперират и да работят заедно, но те са ревниви и не си дават лесно авторското право. Още по-добре, тогава всеки да се съсредоточи и сам да мисли. Някак между другото допълвам, че само с римуване няма да стане работата, трябва да броим и сричките, и да следим мисълта, и… И се почва едно мислене, едно потене, едно чесане зад ухото. „Ама то било трудно, госпожо!” „А може ли да ползваме интернет и да препишем нещо?” Абе, може, но какво ще правим с авторското право? Това си е нещо като кражба. Макар че у нас кражбата вече не се смята за престъпление, а си е нещо като спорт. Който го може, го може, само да не го хванат. Пък и да го хванат, какво? Това, последното, само си го помислям. Не че те не го знаят, но няма да го чуят от учителката си.
Стаята притихва отново, тук-там някой шепнешком нещо проверява, задрасква, допълва. А аз поглеждам през главите им в тетрадките, крача между редиците и неримувани и несресани мисли ми тровят настроението.
„Втурнал се е тоя народ да пише и това си е. Хайде, в училище това им е работата, пък и моята работа е да ги уча да пишат. Тези тук поне се вслушват в съветите ми. Все още. Мен ме е страх от вече научените. Ама от тия, дето знаят азбуката, но преди да са се научили да четат, знаят, че могат да пишат.”
Вася Борисова
© Вася Борисова Всички права запазени