Казват , че това което ни спохожда всекидневно- радостта и скръбта, любовта и раздялата, неуспехите и успехите, е точно толкова, колкото можем да понесем - нито повече , нито по-малко. И изобщо замисляме ли се някога , че фантазиите са по-истински от самата реалност? Нали начинът, по който възприемаме нещата , е нашето отношение към тях. Колко относително и обезкуражаващо звучи всичко това! И на този фон, превърналото се в изход от безизходицата, вглеждане в бъдните дни. Накрая неизбежно разбираме , че това е механична представа за света и неговите метаморфози, защото, оказва се, преживяванията, които ни вълнуват, и изпълват живота ни , поради необясними причини, не са подредени едно след друго , както си представяме. И тогава в противоречие с наученото , се запитваш, дали пространството е триизмерно и дали времето е състояние , а не последователност от случвания? Може би всичко тече едновременно, в някаква единна, гигантска и влудяваща всеобщност, в която се въртим безпаметни в космич ...