Човешката личност е алчно същество. Колкото повече има, толкова повече иска. Никога не може да получи достатъчно любов, пари, имоти, власт… уважение. Някак си никога, нищо не е достатъчно. Личността е създадена за да иска все повече и повече, докато не се засити. А заситата идва чак, когато човек е 2 метра под земята. Странно е, но да управлява себеподобните си, да командва какво, къде, как… за аза е висша цел, идеал, дори детска мечта.
Светът се развива. Променят се идеалите, вижданията, ценностите, а заедно с тях се променя всичко друго, но не и човешката същност. Откакто свят светува… да е пръв сред първите… това е целта на индивида. Но как ще се достигне тази позиция, за индивида, не е от особено значение
Век след век би следвало с промените настъпили в обществото ни, човешката същност да еволюира, да се развива не само технологично, но и да търси светлината в края на тунела. Би следвало… но не следва. Животът е поредица от избори, променящи индивида. До ден днешен, навсякъде има поне по един, мислещ се за по-силен, по-умен, “по” от другите, стараещ се да минава между капките. Не всеки може, но се намират такива, които успяват. Амбицията да властва индивида е вродена. Появява се някъде в периода от 9, последен, месец в майчиния корем до първата годишнина от раждането. Още в тази възраст, макар и да не умее да го изкаже, личността го желае от все сърце. Да властва! Да желае да е начело, сякаш, е в реда на нещата!?
Малцина знаят как, могат и “ще” разберат какво е, но иначе няма и един индивид по света, който не желае да бъде на върха. Разбираемо е защо! Личността не търпи да бъде пионка в чуждите ръце, но защо пък да няма пионки в собствените. Иска да бъде нещо, а не нищо. Да не бъде просто едно реално единство от качества, устойчиво във времето. Не просто да бъде различим или разграничим, а единствен по рода си, незабравим. А ключът към успеха се явява в силата на духа, ума, разума и сърцето. Индивидът, позволяващ чужда намеса в собствения живот, незнаещ какво иска и как да го постигне, искащ помощ дори и за най-рутинната, не може, не става за твърде желания престол. Но това не пречи да го иска. За възкачването се иска сила, умение, достойнство, морал… и най-важното вяра в доброто. Каква би била ползата от жезъла на властта, от свободата, която личността получава, ако силата не се използва за добро…
Самата идея, че чуждата съдба зависи изцяло от личността, повдига самочувствието. Кара индивида да се чувства велик, дори и ако не е. И ето – истината не става въпрос за борба със злото или за спасяване на чужди светове, животи или души. Всичко е борба за надмощие. Законът на джунглата – по-силният печели. В този случай е по-хитрият. Престолът и жезълът дават свободата да се упражнява властта. Добро и зло… твърде абстрактно, твърде близко. Границата се размива, когато се говори за надмощие. Защото не винаги, даже почти никога… общото благо не съвпада с представата за добро на управляващия индивид. Жалко… бездушно… и все пак е съдбата на света, бъдещето на подрастващите личности, още вярващи в светостта на държавната институция.
Ако аза се ражда в собствените мисли, тогава там се заражда и жаждата за власт. Индивидът да не мисли би следвало да е решението? Мислите и мечтите не могат да се изкоренят, нито да се заключат в затвор. Не може личността да мине на умствена диета, защото има огромен мисловен апетит. Достатъчно е желанието за промяна. Все пак всичко започва с мисълта, следователно и там ще свърши. Вълкът козината мени, но не и нрава. И защо не?
© В В О Всички права запазени