4.08.2004 г., 10:55 ч.
Струва ли си да живееш?
7 мин за четене
СТРУВА ЛИ СИ ДА ЖИВЕЕШ!?
Струва ли си да живееш!? Цяла вечност вървиш по една тъмна пътека. Чуваш зад себе си смеха на твоите "приятели", които дори не са забелязали, че силуетът ти изчезва в мрака.Чуваш стъпки. Стъпки на други хора, които също бавно вървят към нищото!Искаш да спреш, да се огледаш, да помислиш, но не можеш.Краката ти сами вървят , но къде отиват...Вървиш, ниамаш представа колко време е изминало, но това сякаш не те интересува!Чувстваш се изморен, но не можеш да спреш!Изведнъж стигаш някъде, но къде!?Решаваш да седнеш да отдъхнеш преди пак да продължиш.Сядаш на тъба на бездна, тъмна безкрайна бездна, но оставаш безразличен.У теб не се пробужда страх.Седиш си там, сам в мрака и си мислиш.Мислиш си за какво си живял и в главата ти не изплува нито една причина за това!В далечината чуваш вой на чакали. Глутница същества, подвластни на инстинкта си, които жадуват да усетят крехката ти топла плът между острите си зъби. Въпреки това ти не се страхуваш. та ти цял един живот си живял между хора, които са жадували това!Седиш там на ръба и гледаш звездите.Сещаш се, че някой някога ти бе казал, че всяка звезда на небето е душата на един човек, които също като теб в момента, е седял на ръба.На ръба между нищото, наречено живот и нищото , наречено смърт.
Друг чакал се отзовава на боя на останалите, така както никои никога не бе се отзовавал на твоя зов.Ослушваш се. Чува ти се, че че някои идва, за да ти подаде топлата си ръка и да те дръпне от ръба, но не.Това е чакал.Жаден за плътта ти чакал.Дори и това не събужда в пустата ти тужна душа страх.Чувсташ дъха на смъртта, която е точно пред теб и те вика.Тя те иска, така както никой друг.И чакалите те искат, но само за да впият в тялото ти зъбите си, за да направят поредното си кърваво пиршество.Каква ирония- последната ти вечеря , а ти самият си основното ястие.
Заслужава ли си да умреш!? А заслужава ли си да живееш!? Да вървиш цял живот по една тъмна пътека, отрупана с хияди болки и разочорования, докато най-накрая сригнеш до ръба. Нима това е Тя, смъртта-една тъмна бездънна бездна, която те зове.Та ти винаги си си я представял като прелестен бял ангел,не не!както всичко по тъмната пътека и това те разочарова.Какво да направиш?!Да се хвърлиш в бездната пред себе си, да се оставиш на подвластните на инстинкта си чакали или да се върнеш и да продължиш да вървиш по тъмната пътека?!Отново не намираш смисъл в нито един от тези изходи. Незнайно защо се връщаш към мрачния друм.Божичко, какъв мазохист си!Избираш болката пред бързото избавление от нея.Не знаеш защо го правиш , но ти харесва.Отново вървиш, но не знаеш къде отиваш.Виждаш светлина, но знаеш че не грее за теб.Харесва ти това, че поне някой някъде е щастлив.Чуваш пред себе си смеха на твоите приятели. Дали са забелязали отсъсътвието ти?Дали са били жадни да чуят как безжизненото ти тяло пада в локва кръв след пиршеството на подлите чакали или пък те самите са жадни като чакали за твоята смърт?Жастливи ли ще бъдат те , като те видят, че се връщаш отново по тъмната пътека или ще бъдад адски разочаровани, че не си прекрачил ръба на бездната?Тревожили ли са се те какво ще стане с теб или са се радвали, знаейки че отиваш към ръба?По дяволите, осъзнаваш, че цял един живот си живял за точно тези хора, чието единствено желание е било последното нещо, което ще видиш да са оголените зъби на чакалите, последното нещо, което ще чуеш да е как безжизненото ти тяло пада в локва кръв, последното нещо, което ще усетиш да е как зъбите се впиват жадно в плътта ти, последното нещо, което ще осъзнаеш да е че краят е настъпил!Ами ако си живял за тези хора, то тогава си го правил без никакъв смисъл.Изминал си целия този път за едното нищо.Струва ли си да правиш нещо без да знаеш защо го правиш?Дори и да не си струва ти го правиш. Мислиш си, че дори и да умреш на никого няма да му пука, но не е така.Смъртта ти би изпълнила с болка сърцата
на хора, за чиито чувства дори и не предполагаш!Не всичко е свършило.Колкото и жалко да звучи пред теб има о6те хиляди изпитания и болки, през които трябва да преминеш, докато вече си готов отново да тръгнеш по тъмната пътека, която води до адската бездна.Спираш се. Не можеш да проумееш защо си тръгна от ръба.Та той те искаше така както никой друг не бе те искал, но ти въпреки това си тръгна, за да отидеш при онези жадни за твията болка "чакали", неречени твои приатели.Въпреки всичко ти жовееш за тези хора.Осъзнаваш какви са, но те са твоето семеиство, това за което живееш.Това е живота- едно безкрайно изпитание, в чието преминаване никога не трябва да искаш да отидеш при бездната, която знаеш, че те вика, която те иска.Единственото, за което трябва да мислиш, е че трябва да изживееш живота си манияшки, без да ти пука за нищо. Така или иначе един някой ден ще дойде вечерята, в която ти ще бъдеш основното ястие, независимо дали тези, които ще пируват с теб са истински подвластни на инстинкта си чакали или твоите "приятели"!
Какво по дяволите става!?Отново вървиш по същата пътека, но вече нищо не е същото.Сега е светло, всичко наоколо сияе под нежните парежи лъчи на жаркото слънце.Сега не вървиш бавно.Бързаш, защото знаеш точно къде отиваш.В главата звучи адска музика, сърцето ти бие в нейния ритъм.Защо?!Полудял си!Всичко около теб те е влудило! Виждаш на пътя парче счупено огледало.Навеждаш се, взимаш го и се оглеждаш в него.Виждаш едно лице, което ти се вижда чувдо. Но кой всъщност си ти.Спомняш си, че един човек, който ти обожаваш бе казал, че на никого не му пука за него, но на теб ти пука, но това значи ли, че ти си никой?!Хвърляш огледалото и продължаваш по пътя си.Чуваш как то пада и се чупи така лесно, както се счупи всичко в теб като осизна, че всъщност за останалите ти си никой.Стигаш до мястото, където преди реши да поседнеш- до ръба.Но нито той, нито бездната са вече същите.Може би е заради мрака или е просто защото ти самият вече не си същият. Ослушваш се,Не се чува нищо.Зловеща тишина.Сядаш и отново започваш да мислиш- това, което цял живот си правил.Сега вече не се питаш дали си струва да живееш или пък да умреш.Това не те интересува.Писмало ти е да правиш всичко "по учебник".Иска ти се веднъж да направиш нещо просто така, без причина.Не искаш никой да ти пречи да прекрачиш ръба.Вече си готов да го направиш и изведнъж усещаш една типла ръка, която без думи те моли да не го правиш.Обръщаш се и виждаш едни пълни с мъка и сълзи очи, чувалш една въздишка, изпълнена с безпомощност.Един нежен глас те моли да не правиш това, за което си дошъл до тук.Но нима ти си толкова решен, че без да ти мигне окото ще пренебрагмеш тази топла ръка,тези загрижени очи, тази безсилна въздишка, този нежен загрижен, изпълнен с болка глас.Оглеждаш се и вицдаш навсякъде около себе си приятели, но не всички те забелязват, а други сякаш се преструват.Отчаян си, но изведнъж виждаш сред тълпата един човек.Досещаш се, че ти изобщо беше забравил за него. Казваше, че никои не се интересува от от теб, но забрави него.Толкова се бе омаял от топлата ръка,
насълзените очи, загрижената въздишка и мекия глас, че беше забравил един човек, който бе готов да умре за теб, но вече не.Ти не бе го осъзнал навреме.Бе пренебрегнал чувствата му адски много. Той не би ти го казал никога, но това беше най-гадното нещо, което някой, когото бе обичал,му бе причинявал.Но вече няма смисъл.Само топлият глас, топлите очи, беззащитната въздишка и топлата ръка те държат да не престъпиш ръба.Неблагодарник!Нищо вече обаче няма значение.Той вижда, че вече е излишен и си отива.Вече не ти е нужен, защото ти си имаш сто пъти по-нежен глас, сто пъти по-топли очи, сто пъти по-пленяваща въздишка, сто пъти по-нежна ръка.Той бавно тръгва по своята тъмна пътека, където в далечината се чува зов на чакали.
Струва ли си да живееш!? Цяла вечност вървиш по една тъмна пътека. Чуваш зад себе си смеха на твоите "приятели", които дори не са забелязали, че силуетът ти изчезва в мрака.Чуваш стъпки. Стъпки на други хора, които също бавно вървят към нищото!Искаш да спреш, да се огледаш, да помислиш, но не можеш.Краката ти сами вървят , но къде отиват...Вървиш, ниамаш представа колко време е изминало, но това сякаш не те интересува!Чувстваш се изморен, но не можеш да спреш!Изведнъж стигаш някъде, но къде!?Решаваш да седнеш да отдъхнеш преди пак да продължиш.Сядаш на тъба на бездна, тъмна безкрайна бездна, но оставаш безразличен.У теб не се пробужда страх.Седиш си там, сам в мрака и си мислиш.Мислиш си за какво си живял и в главата ти не изплува нито една причина за това!В далечината чуваш вой на чакали. Глутница същества, подвластни на инстинкта си, които жадуват да усетят крехката ти топла плът между острите си зъби. Въпреки това ти не се страхуваш. та ти цял един живот си живял между хора, които са жадували това!Седиш там на ръба и гледаш звездите.Сещаш се, че някой някога ти бе казал, че всяка звезда на небето е душата на един човек, които също като теб в момента, е седял на ръба.На ръба между нищото, наречено живот и нищото , наречено смърт.
Друг чакал се отзовава на боя на останалите, така както никои никога не бе се отзовавал на твоя зов.Ослушваш се. Чува ти се, че че някои идва, за да ти подаде топлата си ръка и да те дръпне от ръба, но не.Това е чакал.Жаден за плътта ти чакал.Дори и това не събужда в пустата ти тужна душа страх.Чувсташ дъха на смъртта, която е точно пред теб и те вика.Тя те иска, така както никой друг.И чакалите те искат, но само за да впият в тялото ти зъбите си, за да направят поредното си кърваво пиршество.Каква ирония- последната ти вечеря , а ти самият си основното ястие.
Заслужава ли си да умреш!? А заслужава ли си да живееш!? Да вървиш цял живот по една тъмна пътека, отрупана с хияди болки и разочорования, докато най-накрая сригнеш до ръба. Нима това е Тя, смъртта-една тъмна бездънна бездна, която те зове.Та ти винаги си си я представял като прелестен бял ангел,не не!както всичко по тъмната пътека и това те разочарова.Какво да направиш?!Да се хвърлиш в бездната пред себе си, да се оставиш на подвластните на инстинкта си чакали или да се върнеш и да продължиш да вървиш по тъмната пътека?!Отново не намираш смисъл в нито един от тези изходи. Незнайно защо се връщаш към мрачния друм.Божичко, какъв мазохист си!Избираш болката пред бързото избавление от нея.Не знаеш защо го правиш , но ти харесва.Отново вървиш, но не знаеш къде отиваш.Виждаш светлина, но знаеш че не грее за теб.Харесва ти това, че поне някой някъде е щастлив.Чуваш пред себе си смеха на твоите приятели. Дали са забелязали отсъсътвието ти?Дали са били жадни да чуят как безжизненото ти тяло пада в локва кръв след пиршеството на подлите чакали или пък те самите са жадни като чакали за твоята смърт?Жастливи ли ще бъдат те , като те видят, че се връщаш отново по тъмната пътека или ще бъдад адски разочаровани, че не си прекрачил ръба на бездната?Тревожили ли са се те какво ще стане с теб или са се радвали, знаейки че отиваш към ръба?По дяволите, осъзнаваш, че цял един живот си живял за точно тези хора, чието единствено желание е било последното нещо, което ще видиш да са оголените зъби на чакалите, последното нещо, което ще чуеш да е как безжизненото ти тяло пада в локва кръв, последното нещо, което ще усетиш да е как зъбите се впиват жадно в плътта ти, последното нещо, което ще осъзнаеш да е че краят е настъпил!Ами ако си живял за тези хора, то тогава си го правил без никакъв смисъл.Изминал си целия този път за едното нищо.Струва ли си да правиш нещо без да знаеш защо го правиш?Дори и да не си струва ти го правиш. Мислиш си, че дори и да умреш на никого няма да му пука, но не е така.Смъртта ти би изпълнила с болка сърцата
на хора, за чиито чувства дори и не предполагаш!Не всичко е свършило.Колкото и жалко да звучи пред теб има о6те хиляди изпитания и болки, през които трябва да преминеш, докато вече си готов отново да тръгнеш по тъмната пътека, която води до адската бездна.Спираш се. Не можеш да проумееш защо си тръгна от ръба.Та той те искаше така както никой друг не бе те искал, но ти въпреки това си тръгна, за да отидеш при онези жадни за твията болка "чакали", неречени твои приатели.Въпреки всичко ти жовееш за тези хора.Осъзнаваш какви са, но те са твоето семеиство, това за което живееш.Това е живота- едно безкрайно изпитание, в чието преминаване никога не трябва да искаш да отидеш при бездната, която знаеш, че те вика, която те иска.Единственото, за което трябва да мислиш, е че трябва да изживееш живота си манияшки, без да ти пука за нищо. Така или иначе един някой ден ще дойде вечерята, в която ти ще бъдеш основното ястие, независимо дали тези, които ще пируват с теб са истински подвластни на инстинкта си чакали или твоите "приятели"!
Какво по дяволите става!?Отново вървиш по същата пътека, но вече нищо не е същото.Сега е светло, всичко наоколо сияе под нежните парежи лъчи на жаркото слънце.Сега не вървиш бавно.Бързаш, защото знаеш точно къде отиваш.В главата звучи адска музика, сърцето ти бие в нейния ритъм.Защо?!Полудял си!Всичко около теб те е влудило! Виждаш на пътя парче счупено огледало.Навеждаш се, взимаш го и се оглеждаш в него.Виждаш едно лице, което ти се вижда чувдо. Но кой всъщност си ти.Спомняш си, че един човек, който ти обожаваш бе казал, че на никого не му пука за него, но на теб ти пука, но това значи ли, че ти си никой?!Хвърляш огледалото и продължаваш по пътя си.Чуваш как то пада и се чупи така лесно, както се счупи всичко в теб като осизна, че всъщност за останалите ти си никой.Стигаш до мястото, където преди реши да поседнеш- до ръба.Но нито той, нито бездната са вече същите.Може би е заради мрака или е просто защото ти самият вече не си същият. Ослушваш се,Не се чува нищо.Зловеща тишина.Сядаш и отново започваш да мислиш- това, което цял живот си правил.Сега вече не се питаш дали си струва да живееш или пък да умреш.Това не те интересува.Писмало ти е да правиш всичко "по учебник".Иска ти се веднъж да направиш нещо просто така, без причина.Не искаш никой да ти пречи да прекрачиш ръба.Вече си готов да го направиш и изведнъж усещаш една типла ръка, която без думи те моли да не го правиш.Обръщаш се и виждаш едни пълни с мъка и сълзи очи, чувалш една въздишка, изпълнена с безпомощност.Един нежен глас те моли да не правиш това, за което си дошъл до тук.Но нима ти си толкова решен, че без да ти мигне окото ще пренебрагмеш тази топла ръка,тези загрижени очи, тази безсилна въздишка, този нежен загрижен, изпълнен с болка глас.Оглеждаш се и вицдаш навсякъде около себе си приятели, но не всички те забелязват, а други сякаш се преструват.Отчаян си, но изведнъж виждаш сред тълпата един човек.Досещаш се, че ти изобщо беше забравил за него. Казваше, че никои не се интересува от от теб, но забрави него.Толкова се бе омаял от топлата ръка,
насълзените очи, загрижената въздишка и мекия глас, че беше забравил един човек, който бе готов да умре за теб, но вече не.Ти не бе го осъзнал навреме.Бе пренебрегнал чувствата му адски много. Той не би ти го казал никога, но това беше най-гадното нещо, което някой, когото бе обичал,му бе причинявал.Но вече няма смисъл.Само топлият глас, топлите очи, беззащитната въздишка и топлата ръка те държат да не престъпиш ръба.Неблагодарник!Нищо вече обаче няма значение.Той вижда, че вече е излишен и си отива.Вече не ти е нужен, защото ти си имаш сто пъти по-нежен глас, сто пъти по-топли очи, сто пъти по-пленяваща въздишка, сто пъти по-нежна ръка.Той бавно тръгва по своята тъмна пътека, където в далечината се чува зов на чакали.
© Ирена Недялкова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Много е хубаво,а живота трябва да се живее,защото не знаем какво ни носи утрото-може би нещо прекрасно
-
Има нещо чаровно в него!
-
Определено ми харесва. Напомня ми за някой мои мисли и чувства и все пак е толкова различно и лично и истинско.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
