Суетата е грях донякъде. Но се възприема като естествен плод на човешкото несъвършенство и на потребността или себе си чрез другите да означаваш или друг чрез себе си – и двете вършат лоша работа. Защото суетата е винаги насочена навън и не се родее със самолюбието, а с егоизма в естровертния му вид. Ако възприемаме живота като игра, театърът на суетата би заел по-голямата му част. В тази игра форматът е с предимство пред съдържанието, а обещаното има приоритет пред даденото. Истината губи своето естествено значение – тя често е грозна и в добрия случай е на второ място, губи служебно по точки. Свалиш ли истината от челото в йерархията на ценностите и вместо нея туриш лъжа или, още по-добре, убедителна полуистина – ти си вече победител, масовото съзнание е на твоя страна. Тогава суетата тържествува, извършила успешно пъкленото си злодеяние: подменила е разума с емоция, волята с примирение, силата – с преклонение. И всички започват да желаят да приличат на суетника; та те дори не подози ...