- Суетен си, драги, кой те тъй страшно зарази?
- Ти, Господи, стори ми това.
- Аз? Нима? Способен ли е Господ на това?
- И още как! Точно ти направи ме такъв, Господи на Суетата… …аз друг си нямам. Предметът на суетата е от такова естество, че може да бъде проследен в пълнота и докрай единствено в собствената личност. Да се провиди суетността у друг човек е възможно, но твърде несигурно; да, признаци има, те личат и по време на здрач, дори преди всичко по време на здрач, но суетата е оная гнилост на “аза”, която го сключва в собствената му прегръдка и затова суетата е най-зрима не другаде, а най-вече вътре в нас, иззад клепките ни, в усоята на нашия ум и насред завета на сърцата ни. И точно тук изниква парадоксът на суетата, оная нейната способност най-добре да се крие, когато е пред очите ни, в шепите на белия ден. Да си суетен, или както по-вярно е да го речем, да съм суетен, е да съм разсеян. Но това не е оная разсеяност, поради която, наместо пирон, с чук нанасям удар на собствения ...