Оплетена в паяжината на сивото ежедневие и на човешкото бездушие, аз съществувам. Поклащам се бавно - увиснала в безтегловност, с грацията на обесена. Отдолу, обувките ми размахват дружелюбно опашки и с оплезени езици чакат да ги поразходя навън.

   Продължавам безцелно да се поклащам натам-насам, а в главата ми се заражда една не съвсем миролюбива мисла:

   - Дали няма да е добре, ако стане едно хубавичко земетресенийце?...

   Не, не си падам по катаклизмите, но така - нещо да става! Омръзнаха ми

вече и тази отвратителна безтегловност, и това нищоправене!

   Събирам решително цялата си психоенергия и...

   Разстрелвам омразната паяжина и тупвам на земята - Ох...! Надигам се бавно, разтривайки понатъртеното си "отзад" и потътрям крака към

хладилника. Огладнях от дългото висене. Отварям го и отвътре строго ме поглеждат измръзналите лица на моркови, кервиз и зеле. Няма никаква следа

от наскоро извършени убийства за разлика от това, което става навън по улиците - ни труп, ни кост!

   - Е, нищо - казвам си утешително - нали древните източни мъдреци учат,

че човек започва да прилича на онова, с което се храни. Онези там - отвън, са

заприличали на кучета, биещи се за кокала, а аз определено започвам да приличам на зелка.

   Включвам котлона с бавно загряващи реотани и във врящата течност на черепа си насипвам натрошените, помръзнали кочани на моите спомени, мечти, надежди и объркани мисли. Ръся сълза след сълза, докато добре я подсоля, пускам две-три усмивки за цвят и едно стихче за аромат и разбърквам замислена супата. А тя - бълбукайки, започва да бърбори нещо трудно разбираемо. Опитвам. М-м-м... май стана вкусна!

   Искаш ли и ти да опиташ? Опитай, не се стеснявай, подправена е само

с ЛЮБОВ!

"МОЕТО ЧУДОВИЩЕ"- 2005 г.