Та така, Валентинчо е тук, но аз се инатя да го посрещна! Истерията на моята прочута приятелка се засили, тъй като до тогава й беше смешно. Днес обаче й е повече от самотно. В училище се раздават валентинки - принципно от това се вълнуват само зайците, тъй като те тайно се надяват някоя какичка или батко да ги е забелязал и да им намигне или прати скъсано от тетрадка с 40 листа листченце. Ние, какичките и батковците от последния клас, не се интересуваме много, тъй като недвусмислено от вчера сме заявили, че днес не е празник, а пореден ден. Въпреки това, да не останем по-назад от наследниците ни, сме си разпратили сами помежду си едно такова оръфано листче с ясно заявеното и многократно подчертано "Обичкам си те"! Ние с моята приятелка не го подчертахме или украсихме със сърчица, а просто си го доказвахме през годините. Тя е другата ми много добра приятелка, която, за разлика от първата и мен самата, не е сама на този ден. Както и да е, гаджето й не би ревнувало от моите словоизлияния с дължина на един роман в стил "Под игото". Тя, от своя страна, също ми е написала малко съчиненийце за това, че сме заедно за последно в един клас, но не и в живота и че никога няма да бъда сама, защото тя вечно ще е до мен. Колко затрогващо, особено в този покъртително ранен час! Поглеждаме се и без да сме се наговаряли, в един глас си казваме с малко лигави гласчета в си минор, че си се  обичкаме и никое момче не ще ни раздели! Идилия. Ако бях от показващите емоциите си, досега да се бях разплакала. Но не - аз съм мъжко момиче!
Часът е свършил в разговори кой какво ще прави на празника, който не чества. Сега сме в коридора, където съм заета да отвръщам на всеки, който ми каже "честит празник" с "честит четвъртък". Повечето се спират учудени, но не се знаем от вчера и са наясно що за странна птица съм, та само се засмиват, честитят ми четвъртъка да не са некултурни и продължават да жужат за това колко са влюбени. Та така идва при нас една друга приятелка, която е решила, че в днешно време пощенските служби са прекалено кофти тръпка и ни носи валентинките собственоръчно. Тя се беше постарала повече и нейната дори беше оцветена. Но не това беше важното - със съвсем обикновен химикал беше написала нещо необикновено, което после щеше да ми се върти в главата цял ден. Прочетох го и се усмихнах, но от онези горчивите усмивки на човек, който прочита надеждата си на одърпано листе от тетрадка. "Какво пише на твоята трифонка?" - пита приятелката ми. "Някой някъде знай, че те обича" - ухилвам се още по-горчиво аз.
Другите ми дружки, силно заинтересовани от новата ми валентинка, започват да подхвърлят майтапи по адрес на това, че не чествам празника, а като малко дете се радвам на шарената валентинка. "Това не променя факта, че бойкотирам Валентинчо." - заявявам аз и те продължават със своите глупави въпроси. "Ако щете, вярвайте - аз си знам, че любов няма!" - троснато и напълно уверена в думите си, изстрелвам след поредните обвинения, че се правя просто на интересна. Приятелите ми изведнъж ме поглеждат сериозно и единият нарушава неловката тишина с чистосърдечния и състрадателен въпрос "Господи, кой ти причини това?" Кой ли? Засмивам се на глас и сменям темата не особено хитро и ловко.
Училищният ден бързо свърши и се отправихме на шопинг терапия. Не че сме от момичетата, чиято идея за спокойно и приятно прекарване на почивка е пазаруването. Просто приятелката ми търсеше подарък на своя любим. Не сме единствените - двойки са се хванали за ръка и се чудят как с нещо по-скъпо и оригинално да покажат какво чувстват. Че кога любовта стана търговия? Поне връзката на моята приятелка ми пълни душата така да се каже - и двамата са се разбрали да си купят просто сувенирче и да са заедно някъде на тихо и спокойно. Да им завиди човек! Напълно благородно, разбира се. Та така, подскачаме от един препълен антикварен магазин в друг заедно с още цяла камара влюбени. В главата ми се върти онази трифонка на приятелката ми и на фона на думите на нея сякаш като във филм ми се прожектира спомена за човека, който някога ми каза, че винаги ме е обичал, а след това си тръгна още същия ден. И нали съдбата ме обича, та ми изпълни желанието, което точно в този ден не исках да изпълва. Моят сърдечен байпас беше в едно кафене с вечната му дружинка приятели. Хванах нервно ръката на приятелката и внезапно прималяла и пребледняла я задърпах нанякъде без ясна посока и обяснение. Тя се усмихна хитро и каза "Намали малко - и без туй вече ни видя."
В друг случай бих изстреляла картечница от думи в защита и оправдание на странното ми поведение, но си бях глътнала езика и усещах как сърцето ми, свлекло се чак в петите ми, бие по-силно  от всякога. Замълчах гузно и влязохме в поредния магазин изпълнен със сърчица, розово, плюшени мечета и влюбени. Нагъчкани в навалицата, се стараехме да не счупим нещо, докато си поправяме път към изхода. И защо ни трябваше, да ни пита човек, да излизаме? На входа, заедно със свой приятел, беше той - човекът, който ми доказа, че любов няма заедно и  разглеждаха изложените лиготийки. Заядохме се набързо в наш стил и аз изтиках  приятелката ми. Секунди по-късно си излезе и той. "Той ни следи" - загадъчно се усмихна приятелката ми и като видя киселата ми физиономия, ме задърпа към поредния магазин, редейки сложния план за подаръка на "милото" й.
Прибирайки се към вкъщи минути по-късно видях сватбените коли от съседните блокове - една стара позната, едва с година по-голяма от мен, се женеше за свой дългогодишен приятел. А аз сама и ритаща камъчетата пред себе си влача крак след крак без грам мисъл в главата. Ще стане по-лошо ако мисля. Защо той дойде толкова бързо? Следи ли ни или моята приятелка отчаяно се нуждае да ме накара да се почувствам по странен негов начин обичана? Защо да се заблуждавам? Вярвах някога само на действията му, тъй като нямахме очи да се погледнем да си проговорим... Ако ме обичаше така, както ми го заяви онзи път, щях ли да съм сама на тоя ден? А после ме питат защо не чествам празника. Нито Трифон с неговото опиянение, нито Купидон - с неговото уважавам. И защо да чествам деня на влюбените, като не обичам? Все пак, каквото и да казват, любовта е за двама...