Сближаването между хората е естествен междуличностен процес. Причините и поводите са най-различни : професионални, приятелски, любовни, колегиални, фамилни, идеологически и др. Най-важното и същевременно тревожното е , че създадените близости са податливи на времето и обстоятелствата. На тях е присъща ерозия и остаряване. С времето междуличностните симпатии, предразположения, предпочитания за общуване се променят - подлежат на деформация и трансформация. Тогава те се превръщат от ефективни във фиктивни. Променят се визията, ценностите,светоусещането. С дистанцията на времето ракурсът на възприятията , оценките, начинът на мислене, става друг , а от това се нарушава балансът.

   Създава се впечатлението , че близостите са обречени на разруха, която рано или късно настъпва, въпреки старанието и стремежа за запазването им. Всъщност, поради емоционалния им заряд и положителните преживявания, евентуалният разрив се възприема болезнено, със съжаление , но и противоречиво - в известна степен с облекчение, защото близостите са свързани с отговорности и разностранна взаимност. Оказва се , че на тях е присъщо трудно поддържане, далеч от едностранното желание и усилия за баланс.Съществуването на близостите зависи от съзнателното им обгрижване, но грижата за съхраняването е двустранен или многостранен процес , когато участващите личности са повече от двама. Доколкото природата на близостите е неподатлива на систематизация, класификация и универсализация, процесът на дисбаланса им във времето е също разнопосочен и сложен . Без да претендирам за изчерпателност и категоричност, склонен съм да приема, че "износването" на близостите се дължи, преди всичко, на личностната същност и позиция  в т. нар. социум. С времето се променя не само физическият статус на хората, но и разликата в стремежа им да се усъвършенстват професионално, интелектуално и в културен план. Казано по друг начин, настъпват промени в необходимостта от общуване на основата на взаимно приети и утвърдени потребности и интереси. Това води до постепенно натрупващо се неудовлетворение от комуникацията в една или повече от страните . И когато времето неумолимо отдалечава общувалите някога, а  тяхното отношение към личностното поведение и  усъвършенстване се е променило, се стига до безполезно поддържане на връзки по силата на навика, подхранван от спомените и някогашните симпатии.

   Има и друга теза да близостите. Ако, поради някаква причина взаимността е приключила, това не означава, че някой от участващите страни е станал по-лош или по-недостоен за общуване. Всъщност не се е случило нищо страшно, защото хората са заедно , докато искат това. Когато някой реши да си тръгне, никой не може да го спре, той го прави. Ако иска да остане, нищо не може да го разколебае, но тук нещата зависят и от позицията на другия.

   Близостите и тяхната ерозия е процес и при разминаване в посоката на мисленето, начините за позитивно зареждане, необходимостта от общуването, този процес е невъзвратим. Иначе близостите могат дълго да креят, поддържани от клиширани понятия като безкрайно щастие, вечна любов, нерушимо приятелство. Това създава приятната илюзия за непокътнатост на взаимоотношенията, въпреки превратностите на живота и безкрайната разноликост на общуването. Това е другото лице на близостите - съществуване посредством утопични представи и миражна визия за истината.