Ready_4_whatever (Филип Филипов)
149 625
19.11.2008 г., 13:29 ч.

Сън 

  Есета » Философски
1665 0 8
3 мин за четене

Нищо не се чуваше. Засега тишината застилаше всичко. Първите коли едва бяха започнали да се строяват по светофарите. Вятърът гонеше пожълтелите листа по паважа.

Мъжът излезе на улицата и се огледа. Никой! Вдигна яката на якето, пъхна ръце в джобовете и се отправи надолу.

Не обичаше Големия град. Беше някак потискащ с контраста. Всъщност в него имаше три вида хора: Бели - щастливи, усмихнати и весели. Черни – тези мизерстващите и сиви – едвам смогващи, но все още не съвсем почернели.

Мразеше сивите. Те бяха толкова вглъбени в себе си. Вечно намръщени, не намираха време дори да се усмихнат. Само една усмивка – не струва нищо, а прави толкова много.

Напоследък нещата не вървяха на добре и той реши да вземе трамвая.

Както винаги, вътре беше претъпкано.

Ето затова си ходя пеша. – помисли си мъжът. Имаше странното усещане, че някой го наблюдава. Не виждаше никой познат.

След три спирки слезе.

Нещото слезе след него.

Петнайсет минути след това той вече знаеше, че е преследван. Забърза крачка.

Кой или какво? – въртеше му се из главата. Разминаваше се, блъскайки се в хората. Никой не се обръщаше дори да го напсува. Притеснението го завладяваше и все по-силно го стягаше под лъжичката.

Да му се не види. Не можеше да се отърве.

На следващата пряка за малко да го смаже един джип – бял. На пешеходната. Такава беше тенденцията в момента. Черни души зад бели фасади.

Вдигна поглед към небето. Като разкапващи се меса на болен от проказа, то го замеряше с парчета мърлява течност.

Мъжът зави и навлезе между блоковете. Спъна се в нещо и го наруга. Хвърляйки поглед, видя човек, завил се в дрипи, да седи на изтърбушен фотьойл до кофата за боклук. Съжали за момент, но продължи. Преследваха го!

Вече тичаше!

Подгони го глутница озверели помияри. Колкото по-бързо тичаше, толкова повече реалността го настигаше. Все по-истинска, все по-грозна.

Настигна го! Свали го на земята и той усети ледените й пръсти на гърлото си. После пръстите започнаха да се стягат бавно и внимателно – с наслада. Краката му започнаха да ритат.

Напразно!

Сетне устните посиняха и се изкривиха в последна усмивка, показвайки побелели венци и подут език. А в очите? В очите осъзнатата истина...

Събудих се стреснат. По булеварда отвън колите надуваха мотори и фучаха. Лудият ми съсед пак хвърляше мебели из апартамента. Дали пък не е той късметлия. Живее си в своя собствена реалност. Вярно ненормална и все пак...

Облечен се поглеждам в огледалото. Усмихвам се на човека там – той ми се озъбва. Някаква сянка, като че ли минава пред вратата на асансьора, миг преди да се затвори. Лудият!?

Излизам на улицата. Още е тъмно. Обичам тъмнината. Оглеждам се. Пустош! Започва да пръска лек дъжд. Неочакваният порив на вятъра ме кара да вдигна яката си.

Да-а-а! Днес май ще ходя с трамвая...

© Филип Филипов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??