Човек прекарва своя живот сънувайки - понякога дори с отворени очи.  Знам, че звучи някак налудничаво. Когато сънуваме, чуваме най-искрените звуци на копнежа, ангелския звън на искреността, бликащите извори щастие, звънливия смях на влюбено момиче и песните, които пеят тайнствените самодиви с най-прекрасните коси, напоени с аромат на дъхави ягоди.

Виждаме смелия полет на птиците. Сякаш няма бариери, няма време, което да наруши увереността, с която летят. Виждаме красивата роза, която трепти при всеки полъх... Всичко е толкова простичко устроено, но същевременно толкова съвършено.

Аз съм сънуващ човек, намиращ се на хиляди мили от своя дом. Търся себе си на една безкрайна поляна на края на света. Само аз. Съвестта ми е потънала в едно блажено спокойствие. Паметта ми си почива от всички онези глупави неща, с които е зает всеки възрастен. Някак си не искам да порасна. Сърцето ми съзерцава всички тези хармонични движения на природата, а душата ми - тя радостно е облегнала глава на рамото на илюзията в която се намира. Вкус на благословия - така жадувана. Красивото намерение, което ме обгръща не премахва болката. Придава и друго звучене - нещо познато... Сякаш хиляди цигулки свирят нашата песен любовна...

Сънувам ли? Наистина ли е възможно такова спокойствие? Наистина ли мога да докосна всичките си мечти, всичките си желания, които е трудно да изрека на глас? Ако сънувам, тогава не ме буди! Нека сънувам с отворени очи...