5.12.2011 г., 15:33 ч.

Сътресение 

  Есета » Лични
960 0 2
1 мин за четене

 

 

 Понякога животът ни отнема всичко. Изведнъж и безмилостно. За да се спрем и да видим дребните неща, „несъществените” детайли. Защото ние често се самозабравяме. Вживяваме се като господари на света, властелини на природата. Като останем без нищо, виждаме какви сме всъщност, разбираме колко наистина струваме. Без добавъчните придобивки, които често скриват нашата същност. Заравяме се дълбоко в себе си от предпазливост или от страх, да не достигнат до нас, да не ни наранят. Затова животът понякога предприема драстични мерки, разкъсва всичките ни покривни пластове, сваля многото катове фалшивост и ни изправя голи и уязвими срещу целия свят. Сигурно го прави, за да ни проясни съзнанието и да ни напомни кои сме и накъде сме тръгнали. Хвърля ни беззащитни, след като е отнел привидно сигурните ни оръжия. А какво ще направим ние? Като какви ще се проявим? Дали ще започнем отново да се обграждаме със стени или ще останем неподвижни? И колко от нас ще имат смелостта да наметнат лека дреха и да поемат само със себе си по пътя… Кой път? Някой добре очертан или друг невидим? Ще последваме себе си към някой неподозиран хоризонт…

Накрая ще се зарадваме, че все пак ни е бил даден шанс да видим какви всъщност сме и какви искаме да бъдем! Същите или коренно различни. Многообразието от посоки е примамлива вероятност!

© Силвия Йончева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??