19.09.2009 г., 11:50 ч.

Тайният живот на жертвите 

  Есета
1814 2 3
9 мин за четене

ТАЙНИЯТ ЖИВОТ НА ЖЕРТВИТЕ

 

 

              Беше някакъв пролетен следобед, когато  ми се обади, че си намерила филмографията на Фелини. Започнала си да записваш „Рим”, за да го гледаш на компютъра. Бях току-що се събудил, но се сетих веднага за този филм. Да, да… ”Рим”… това е страхотно платно… То дори няма сюжет… просто камерата влиза от дом в дом и снима… Има персонажи, които са гротескни, чудновати и загадъчни…. Показва калейдоскопа на живота, без да го коментира… Сред цялата гъста, оплетена и почти метафизична рулетка на фактите, не става ясно кой с кого играе, кой печели и кой излиза обран…

        Фелини избягва авторския коментар. Опитва се да показва нещата, а не качествата им. Защото отдавна е известно, че съществуването на нещата е едно, а тяхното възприемане – нещо съвсем друго… Някой беше казал, че всички наши разсъждения относно причините и действията се основават на навика… А вярата ни в една или друга истина е акт, присъщ по-скоро на чувствата, отколкото на мислещата част от природата ни…

         Как да възприемаме тогава? Как да ни бъде разказана една история така, че изтърсвайки чувала на дискурса, истината да издрънчи на паважа като монета…. Този, който я разказва, ще я прекара през своя душевен, емоционален и интелектуален космос, и ще ми я поднесе в кулинарния вид, подходящ за него. Но възможността аз да не харесвам  неговото меню е огромна… Затова Фелини оставя нещата без коментар…

          Безкраен е списъкът на историите, които хората ни разказват. Много често в тях ние чуваме, че те са жертви на други хора. Някой се е отнесъл зле с тях. Не е оправдал очакванията им, любовта им… Предал ги е!

          Но не става ли често така, че ние добиваме представа за този акт на несправедливост единствено от самата жертва… Развитието на сюжета и развръзката са плод на неговата интерпретация. Само чрез нея трябва да се опитаме да разберем нещата… Не съществува ли някаква част, отрязък или епизоди от историята, които в своята темпоралност остават премълчавани или скрити от нас… Във въображението на онези, които култивират чувствителността, жертвата винаги попада в сърцераздирателни обстоятелства, при които е унизена несправедливо от злодея. Най-преданите поклонници на чувствителността веднага схващат благородството на жертвата и безнравствеността на злодея…

         Но не мислиш ли, че в повечето случай тези истории са отдалечени от действителността… Не подозираш ли съществуването на един таен, скрит живот на жертвата за който тя никога не говори… Ако се вгледаме под лупа в този живот, съществува ли вероятност, в тези премълчавани от нея отрязъци на разказваната история, тя жертвата, съвсем да не е изглеждала като жертва…

         Самолюбието превръща човек в самотник, чиято раздута представа за самия себе си често го кара да живее в собствения си измислен свят… Това е едно имагинерно пространство, в което той изживява себе си като носител на някакъв  фундаментален принцип на етиката… Всеки опит да бъде нарушено това пространство превръща взаимоотношенията в битка, в която всеки се стреми да разруши „аза” на другия, и да самоосъществи някакъв свой съмнителен принцип в разгадаването на доброто и злото… Когато ни разказват историята си, жертвите подбират отделни епизоди в битката на противоречията… Спестяват свои предишни  действия, цензурират свои казани думи, наслагват в представите ни един образ на смиреност и справедливост на фона на несправедливостта на другите…

         Да си жертва, означава да си мислиш, че притежаваш моралните и интелектуалните качества и въпреки това другите да се отнесат зле с теб… Да не те харесват или  обичат… Сякаш всеки трябва да се отнася с родителска нежност към теб, иначе не си оценен… Но ако представата на другия не съвпада с твоята собствена, веднага се появяват плебейските лица на злобата, омразата, грозните думи и ненавистта… Много хора се опитват да живеят на нивото на своите претенции, но нямат реалните качества за това…

         Злодеите всички ги знаят като злодеи. Но жертвите… ах, тези жертви… Само да можеш да знаеш отнякъде какъв език са използвали... какви думи са изричали в хронологията на взаимоотношенията си – ще ти настръхнат косите… Жертвите никога няма да ти разкажат за тези думи, за тези клетви… защото ако се знаят, ще изглеждат по-малко жертви…

        Те ще ти поднесат точно тази картина, обикновено някоя от последните във взаимоотношенията си, в която изглеждат най-много като страдалци…

        Не ти ли се е струвало понякога, че зад маската на жертвите се крие сивото лице на посредствеността… Защото колкото повече приближаваш до тях, колкото оптиката на близостта ти дава възможност да ги опознаеш отблизо, толкова повече разбираш за какво става дума… Когато с невъоръжено око видим едно невинно насекомо, представата ни за него е една. Но когато го видим силно увеличено, разбираме, че то има жестоко заострени щипки и вид, силно различен от първоначалното ни усещане за него...

Всичко е въпрос на близост, въпрос на оптика…

        Провалите във взаимоотношенията и в любовта ни не идват някъде отвън. Ние ги носим вътре в себе си. В книгите за духовния живот се разказва, че и смирението, и жертвеността също могат да се превърнат в една превелика гордост… Да си жертва на другите може да бъде само една от формите на егоцентричното ти самоутвърждаване…

        Стара истина е, че чувството за обида, омраза и завист е плебейско. Аристократичният духовен тип не се чувства обиден и унижен, защото той не е така детерминиран от социалното... Неговата ценностна система не черпи енергия от клишетата на делника… Не става така лесно роб на частичните си състояния, емоцията не може да го катапултира до онези поведения, където грозното, пошлото и безличното да се превърнат в негова реакция…

         Добрите взаимоотношения, любовта не са нещо, което съществува от само себе си... Те не растат като тревата на Дао… Те трябва да бъдат подхранвани и преоткривани, за да не залинеят…

        Любовта не е дълг, нито кауза, поради тази причина предателство в нея няма и никога не може да има… Тя не е политическа партия, нито обществен ангажимент… Любовта е съкровеност и няма нищо общо със социалното... Тя се случва в сърцето, но после изисква духовни усилия, за да сътвори самата себе си, да извърши пробив към красивото, надскачайки смазващите пластове на ежедневието…

         Ако борбата за оцеляване отнеме енергията на човек да преоткрива собствената си безкрайност, а също така и безкрайността на хората, които нарича любими, то любовта агонизира…  После изчезва… Превръща се в спомен. А споменът не е любов.

       Споменът си е просто спомен.

       Когато ти разказват историята на провалените си отношения, хората, представящи се за жертви, винаги описват породилата се дисхармония като нещо външно, нещо, в което те сякаш не са били участници… Разказите им са приблизителни, частични и никога цялостни… Защото това е онази прастара оптика, чрез която съществото, сгушено в своето его, става късогледо за обективния свят и непрестанно търси причините за провалените отношения извън себе си…

        Вместо да намери онази своя, индивидуална и неповторима форма, с която да хвърли мост към другите, жертвата се превръща в роб на самата себе си… Потъва в безличния свят на обществените клишета, където абстрактното зло винаги се намира някъде отвъд хоризонта…

         Затова Фелини не се впуска да разказва една история, а просто се опитва да показва нещата, без да ги коментира… Защото отлично знае, че разказвачът става жертва не толкова на другите, колкото на собствените си душевни митове…

         А живееш ли в собствените си митове, никога няма да доловиш, че истината е във висша степен динамична, и не се предлага сама на никого в завършен и застинал вид…

       Но докоснеш ли се до нея, ще разбереш, че всъщност никога не си бил жертва на когото и да е…

       Освен на самия себе си…

 

 

                                                      ПЕТЪР АНГЕЛОВ - ДАРЕВ

 

 

© Петър Ангелов - ДАРЕВ Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Мисля си, ако човекът-жертва не съществува като жертва, то къде остава правосъдието?! И как то ни функционирало спрямо това разделение?!
  • Много, много дълбоко нагазваш, човече!
    Да, тъпо е да се извиняваме с това, че така сме устроени, че сме закърмени с митове още от люлката, че робуваме на собственото си его до края на живота си. Съжалението, което търсим в очите на другите, е вторичен продукт, родил се от нещо още по-силно - самосъжалението. И, представяйки се за жертва, подвеждаме първо себе си и после останалите. Всяка жертва си вярва и си страда - дълбоко. И понякога има нужда от това страдание - колкото и парадоксално да звучи.
    Във всеки от нас живее по едно уплашено дете - непогалено, неоценено, вечно търсещо одобрението на света. И всеки от нас възприема същия тоя свят по свой дълбоко субективен начин, през своя призма, подвластна не толкова на разума, колкото на емоциите. Възможно ли е да разчупим рамките на този субективизъм и да се погледнем отстрани? Не и когато става въпрос за емоции - в повечето случаи - ирационални...
    И затова, когато някой ми се представя като жертва, дори и да усетя нещо несъстоятелно в доводите му, не бързам да го съдя. И не трябва - само защото той не е успял да надскочи собствения си субективизъм. Кой от нас го може?
  • горещо препоръчвам да се прочете!
Предложения
: ??:??