Отварям очи...
За пореден път усещам колко подпухнали са те. Слагам очилата и излизам навън, на работа отново. В мислите ми се повтарят едни и същи думи, едни и същи действия се разиграват наново. И пак усещам сълзата, която се стича по бузата ми. Очилата ме спасяват за пореден път.
Казват ми колко съм се умълчала, но какво да направя – усмихвам се и подминавам. Не мога да си спомня откога не съм се усмихвала и радвала от сърце... Може би откакто теб те няма.
В деня, когато се разделихме, ти ми каза просто „Остави ме на мира!”, но за мен това беше въжето, стягащо се около врата ми. Погледнах те в очите и най-лошото, което забелязах е, че говориш истината. Истината, променила се за два дена. Как говореше, че ме обичаш и как кълнеше се във всичко. Но накрая... пак те няма.
Убеждавам се, че без теб ми е по-добре. И премислям наново живота, начина, по който възприемам хората, близките, враговете. Но пак нахлуват мислите в главата ми... Как искам да не мисля! Да загърбя всичко и да погледна ...