The Untouchable

Искам да напиша творба, посветена на някоя велика личност и не знам за коя.

Зная, малък съм на години, не мога да се сравнявам с българските и светoвни литературни върхове. Eдва ли мога да възпея подвига на Хаджи Димитър по-добре от Ботев или да опиша силата на характера на Левски по-добре от Иван Вазов, няма и да се опитвам.

Човекът, за когото искам да ви разкажа, не е мъченик, въпреки че след като прочетат това есе, някои биха се запитали дали наистина не е достоен за това определение. Той не е някой герой, загинал достойно в битка, напротив - смъртта му е съвсем банална - бил е застрелян.

Темите на творчеството му засягат расизма, корупцията и отношенията между различните социални класи.

В него има частичка от Вапцаров, с неговата прямота, с вярата му, че зад този живот има друг - живот по-хубав, живот по-мъдър, с червеите и  борбата с живота.

Има нещо от Висоцки, който вика, пее, шепти, бори се още миг да остане на края на пропастта, за да допее куплета, преди да се срине. Също като него той стене за спасението както на своята, така и на душите на останалите му братя.

Роден в гетото, този човек носи името на един от най-великите вождове на инките. Мнозина са тези, които са чували за него, ала много малко са онези, успели да се докоснат до неговото творчество, до болката и гнева, гнетящи душата му. За останалите ще си остане поредният черен гангстер - застрелян, едва навършил 25. Някои биха казали, че е твърде млад, за да има ясен поглед върху нещата, твърде неориентиран и неопитен, за да може трезво да контролира огромната маса от хора, която е увлякъл след себе си.

Но не на това мнение са хората, били там с него, видели са или по-лошо - участвали са в картините, които описва.

Улици, пълни с болни хора, търсещи храна. Многодетни майки, работещи по 20 ч. на денонощие, за да могат децата им да изплуват от тинята, в която всички са затънали. Виждаш как отвличат и изнасилват младо момиче, докато корумпирани полицаи въртят сделки с местни дилъри.

С неговия глас пеят и гласовете на стотиците мъже, жени и деца, застреляни "по погрешка" от членове на гангстерски банди, водещи война за територия. Викът му се слива с виковете на хилядите негри и мексиканци, отритнати и пренебрегнати от обществото. За хората, живеещи с пистолет до главата, той наистина е светец. За останалите - просто ренегат, отцепил се от колективната робска съдба.

Плют и хулен, за него няма написани песни, нито изваяни паметници, но той живее в сърцата ни.

Уличният му език с жестока прямота рисува картини, които завинаги ще останат в съзнанието ни.

Това не е някой герой или мъченик, изгорен на клада или разпънат на кръста.

Това е Тупак Амару Шакур, чиято единствена грешка е била, че се е опълчил срещу пошлостта и беззаконието на днешното безлично общество. Грешка, която спокойно може да се "сбърка" с подвиг.

И когато вървим по улицата и видим красив графит или набързо надраскан надпис 2pac, нека си спомним, че това е онзи Тупак, наблюдаващ ни някъде иззад облаците, неумолимо напомнящ своето послание:

Трябва да намериш начин да оцелееш,

защото Те печелят, ако душата ти умре.