Твърдо мога да заявя, че детското в мен е още живо. Преди 10 минути валеше, вода се сипеше от небето като от водопад. Отникъде се появи студен вятър, а аз, вместо да се сгуша в топлото си одеало, излязох навън. Стоях под дъжда, усмихната и щастлива, както никога до сега. Усмихвах се на природата, на небето, на облаците, които пречеха на слънцето да ни озари с последните топли лъчи за днес, усмихвах се на себе си. Въртях се и стъпвах във всяка малка образувала се локва. Бях като дете, виждащо дъжд за първи път!
След като почти премръзнах и почти бях посиняла от студ, се върнах в стаята си. Сгуших се в одеалото си и видях нещо, на което досега не бях обръщала внимание. Пред мен се разкри гледка, която досега нямах очи да видя... Гледах към градината на съседката ни. Всичко беше толкова семпло и подредено, нищо, което да не съм виждала преди, но дъждът я беше направил неописуема. Красотата на природата отново ме плени и за пореден път ме накара да се взирам безмълвна в огромното дърво, което няма как да не забележиш. Този дъжд сякаш беше донесъл ново начало. ВСИЧКО беше прекрасно... Зеленото беше навсякъде, свежестта лъхаше от всяка клонка, от всяко стръкче трева, от всяко цвете. Свежестта и увереността за новото начало беше обзела и мен. Имаше нещо, което беше събудило малка част от мен самата и колкото и странно да звучи, аз бях щастлива. Замислих се над себе си. Как може нещо толкова малко и невинно да стопли душата ми... Това ли трябва? Онова, простото щастие, без което ние хората сме просто едни безчувствени същества. Някой ми беше подарил една усмивка... Усмивка, от която имах нужда точно в този ден. Очаквай неочакваното! Това бяха първите ми мисли. Колко малко, а всъщност толкова много...
Дали животът ни направи такива егоисти? Дали животът ни направи толкова сиви и неоценяващи празни черупки? Малко ли останахме "виждащите" хора? Малко ли останахме хората, който повече усещахме и по-малко слушахме? Малко ли наистина? Малко, за съжаление... Въпрос след въпрос след въпрос... Но когато се сещам за онази усмивка, сякаш всичко друго губи смисъл и просто се отдавам на щастието. Онова, чистото щастие, което ти дава смисъл да продължиш. Искаше ми се целият свят да спре за момент, искаше ми се хората да погледнат света през моите очи.
Но трябва ли ни дъжд, за да обърнем внимание на тези дребни неща, трябва ли да почувстваме миризмата на дъжд, за да се почувстваме уникално. Не, не мисля... Просто ни трябва малко повече оптимизъм и очи, които да виждат и търсят само хубавото в дадени ситуации. Трябва ни сърце, което да търси малките неща и моментите, спиращи дъха ни! Нали знаете: малките неща ТРОГВАТ само истинските ХОРА! Ииии... Животът се измерва с моментите, спрели дъха ни. За мен този дъжд беше това нещо малко, което спря дъха ми.
Е.
© Елза Горанова Всички права запазени