3.07.2024 г., 20:40 ч.

Той 

  Есета » Други
381 1 3
2 мин за четене

Дълго мога да залъгвам себе си... Да отричам нещо или да създам друг свят, в който изглежда действително каквото си намисля. Разбира се, че мога да живея в него - като върховен владетел на всичко, подчинено на най-съкровените ми копнежи... Никой не ме спира да изграждам безвъздушни пространства, изтъкани от празните ми илюзии, но и никой не е истинска част от тях. Те са просто безвремие, което е само мое и аз се губя из лабиринтите му, но пък е толкова красиво. На това място не боли „онзи момент“, в който той си тръгна.

...в тази нова вселена, докосващите кожата ми сутрешни лъчи, се сливат с ръцете му и нежно чертаят това, което той желае, върху тялото ми. Не съм виждала по-красива картина – искам да потъна в нея! Дори не съм сигурна, че зная как да обясня споделената тишината с този човек и как тя изпълва цялото ми същество с отговори. Може би се губя в него или напълно сигурно съм се разтворила в образа му, но точно сега това няма значение. Когато съм в ръцете му светът е красив, а аз точно там, където трябва. Отново чуствам жажда за щастие, която само той утолява. Цялото ми същество копнее да даде повече, отколкото е познало, защото той е това, без което то не е цяло...   

Достатъчно бе да погледна в очите му. Аз съм изтрита от там, сякаш никога не съм съществулала. Изглеждам далечна и непозната, която може и да му е пресекла пътя, но само толкова. Сянка на време, в което той не иска да се върне или може би никога не е искал да бъде там. Останала ми е капка сила, за да го помоля за още нещо: „Научи ме да мразя!“

Искам да бъда като теб – безпощадно незаинетеросвана и студена. Нали ти е безразлично за мен – направи ме свое подобие, за да попадна на същото злокобно място, където си и ти. Не ми казвай, че си толкова зъл и дори това не би направил. Наслади се как ме моделираш. Разпръсни топлината на чувствата ми на посоки, пречупи волята ми , която винаги ме е водила към теб, унищожи онази усмивка, която само ти можеш да събудиш. Направи ме глуха и няма за всичко, което някога беше „нас“ и за всичо останало, което би се осмелило да ме доближи. Изтръгни от съзнанието ми всеки спомен, който носи топлина и всяко дихание, което е било породено от обич. Така от мен ще остане само празна обвивка, която ветровете ще подхвърлят от място на място, просто защото им е скучно. Дори гласът ми отнеми – не желая да си представя, че някога е възможно името ти да излезе отново от моите устни.

Сега съм красива, нали? Твоето съвършено творение!

Жалко, но не разбирам, защо сега не си щастлив? Нали нищо не остана от мен, нали ме няма в живота ти, нали съм чужда.

Защо е тази протегната ръка? Нима очакваш, че сърцето ми е останало непокътнато, че изобщо оцеля?!?

Не!

Върви и търси парчетата там, където ги разпръсна, когато ме създаде тази която съм – съвършено непозната, а не онази, която бях – единствено твоя.  

 

© Kristina Nikolova Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??