Съдбата винаги досега ме е отвеждала да живея до вода. Дали в това има нещо, което да предвещава случващите се събития, или е налудничаво обяснение на тези неща – дори не се опитвам да науча. Не съм търсил обяснение за себе си какво е било и защо съм направил тези избори. Вероятно случайност на неслучайни неща е довела до тази безобидна закономерност. Може би неспокойните души е трябвало да бъдат по някакъв начин успокоени от безмерността на водата и даващата безгранични възможности от нейното постоянно движение. Реките, движещи се само в една посока и само напред, в някаква логическа последователност си проправят път дори и в най-трудните и недостъпни места на нашата мисъл. Хипотезите ще бъдат безкрайно много и всяка по свой, особен начин верни, но и винаги непълни за да опишат случващото се.

Професорът по история Теодор Розак от Калифорнийския държавен университет, си задава въпроса „ако времето беше река, нямаше ли да ни пренесе напред по-лесно, отколкото назад?“ Сигурно има известна правдивост в това заключение и опит за твърдение, но дали времето или реката ще бъдат олицетворение на случващата ни се реалност е толкова вярно и още толкова невярно. Може би реката създава у нас усещането, че нещата, които ни предстоят, ще се реализират в съвсем близко време и с непреодолимото движение напред на водата на нашата река. Дали това е така или не – трудно е да се определи. Нали все пак има пресъхващи реки, реки които сменят посоката си, такива, които на пълноводие са се разлели и всяка е намерила други, по-удобни корита за път. Има едни такива, които престават да бъдат големи, а са само малки ручейчета, които и си остават такива, за да ни напомнят за преминалото им голямо величие и да споделят своята история.

Руският писател и литературовед Евгений Водолазкин се опитва да намери по-разумно обяснение „... човек трябва да съзерцава реката, докато седи на брега. Това не се разбира от днешните историци, плаващи с реката... за да се опише сегашната се нуждае от фиксирана точка – някъде на пресечната точка на Доброто и Злото“. Ако се пренесем дори в неочакваната дълбочина на тези води ще открием, че винаги ще достигнем до подобни преплитащи се действителности на добро и зло. Дали ще ги определим в различните им значения и научни категории не е толкова съществено и важно, защото усещането им ще бъде еднозначно силно за нашите души. Усещането за доброто винаги ще ни кара да бъдем в някакъв елегичен оптимизъм, а злото ще ни връхлита с едно необуздано неоптимистично очакване за промяна.

Всеки път, искаме или не искаме, ще търсим оправдание за случващото се и ще намираме убедителна причина в наша полза. Колко правдиво ще бъде това ни начинание е съвсем относително. Настъпващите прозрения ще ни тласкат от едната до другата крайност, като и в двете ситуации ще бъдат достатъчно оправдателни за случващото се. Но, стара латинска сентенция казва, че „най-дълбоките реки текат с най-малък шум“.  И тук можем да струпаме много съждения, които да бъдат смислени или не съвсем.

Детските ми спомени ме отвеждат към реката, която течеше в близост до родния ни дом. Място, където децата от махалата се събираха и прекарваха почти целия летен ден там. Едва ли сме имали проникновението да мислим и чувстваме по различен начин реката, освен като място за игрите ни. Удобството на мислите винаги е подсказвало, че покрай голямата вода е било и днес все така е място за интимните ни въжделения, което ни дава малко от онази прозаична опора и вяра, че те ще се осъществят. Едно интересно описание на придошлите приумици се съдържа в мерените думи, събрани в неподражаем порядък на едно място.

Толкова малко неща искам.

За една река с отблясъци съм на всичко готов.

Искам в реката една риба пианистка

и една несъвместима рима любов.

Искам концертът на рибата да бъде дълбоко.

И преди да изплува този концерт,

бреговете да слушат във всички посоки,

искам звездите в реката да бъдат хайвер.

Искам косите на върбата да светят зелено.

И като разцъфнали ноти от резеда

да разкажат на жабите, че е зелено време.

После искам жабите да изпеят нощта.

А нощта се изпява със събудени устни.

И тогава невъзможната рима любов

тръгва по брега и реката предчувства,

че аз нищо не искам. Освен капка любов.

И защото картината стана съвсем алогична,

разпиляна и бляскава, и смутена съвсем,

аз изчезвам в реката, за да чуя как лично

една риба на дъното свири само за мен.

„Приумици“, Николай Милчев

За да не бъде това само лирично отклонение, в тези наши мисли ни идва на помощ една баладична ретроспекция, която трудно може да оспорим.

Реката свети, после потъмнява.

Реката има ласкава ръка.

И отминава, и не отминава -

навсякъде и винаги река.

От пролетта навярно, много бистри

изгряха в нея древните звезди

и рибите - детинските й мисли -

блестяха златни в сините води...

И всичко беше ново, по-огромно.

Аз дълго гледах тъмната вода

и можех вече ясно да си спомня

какво съм бил, преди да се родя.

„Малка балада за голямата река“, Христо Фотев

Вече сме събрали достатъчно страхове и достатъчно мисли в това си водно терзание. Как да го приемаме или как да го отхвърляме.

Трябва съвсем реално и действено да преценим нашите възможности и да потърсим отговори на нашите очаквания, защото реката ще продължи да тече в посоката, която намира за правилна и ще си пробива път дори в непробиваемата възможност на времето.

„Ако най-големият ни страх е да потънем сами и незапомнени, бруталността, която времето ще нанесе на всеки от нас, винаги ще бъде по-силна от мътните вълни на всяка река.“ (Мигел Сихуко)

Не знам дали това чувство на страх ще ни възпре от безмислени начинания, не знам и дали ще укроти налудничавите ни идеи или ще ни помири, както със себе си, така и с околните. Много неизличимо посредствени ще се опитат да бъдат запомнени в тяхното си потъване, което за жалост не настъпва толкова бързо, за да ни спаси от тяхното безпардонно присъствие и самовлюбено величие. Явно имаме своята греховност и страданието е необходимо да ни споходи, дори когато отчаяно се нуждаем от пречистване и светлина по пътя.

Изтерзани и дори безжизнено отпуснали своите тела стоим на брега в съкровено очакване на идващото бъдеще. „Бъдещето е като река, толкова широко и внушително, че не може да бъде променено или обърнато. Въпреки това, той се състои от безброй малки притоци, които вместо това могат да бъдат отклонени. Можете да промените бъдещето си, защото много от вашите действия зависят само от вас.“ (Лаура Гайего)

Простете за заключителното откровение, но то все пак е крайния завършек на едно дълго очакване. Бъдете сигурни, то рано или късно настъпва.

„Ако някой те е оскърбил, не търси отмъщение - седни на речния бряг и скоро ще видиш как трупът му се носи по водата.“ (Лао Дзъ)

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ