Начетеността винаги се е смятала за добродетел, особено във времена с неясни перспективи, с хаотични лутания в една или друга посока, във времена на морално безразсъдство. Обикновено тогава хората, които обичат познанието и странят от невежеството, насочват погледа си към онези кладенци на житейската мъдрост, които носят удовлетворение, успокоение и вяра в доброто. Такива именно кладенци задоволяват жаждата за знание и още повече открояват отблъскващия лик на невежеството, на безпринципността.

Името на професор Георги Боршуков за медиазнанието по своята значимост може да се сравни с това - на Иван Вазов за българската литература. Той е началото на всички начала за родната ни журналистика.

Пример за неуморен труд, за всестранни наблюдения към реалностите, за голямо посвещаване на журналистическото верую. Благодарение на неговите изследвания, имащи за предмет развитието на българската журналистика, от самото й възникване през Възраждането до наши дни, бъдещите журналисти получават качествени познания за епоха, за автор, за жанрове и стилове.

Той налага името си предимно като историк и хроникьор на публицистичните явления, но освен всичко това, забележим остава и неговият ценен принос в публицистичното майсторство като редактор и автор на публицистични творби и то от най-висш пилотаж. Боршуков участва активно в съзидателната дейност на идеите, прокламирани от левия печат, способен е същевременно да определя особеностите на партийния печат, да открои неговите функции за обществото, с които се отличава от останалите периодични издания.

Откритата и точна мисъл му помага в неговите критични наблюдения, както в научните изследвания, така и в реформаторските подходи за подобряване на журналистическите умения. През цялата си творческа дейност той защитава своята концепция за неизбежната връзка между историческото време и журналистическите процеси. И тези процеси се оказват свързани не само с гражданската позиция на публициста, но и отразяват душата на народа. Той доказва тезата си за зависимостта между тежките кризисни моменти в историческото време и явленията в българския печат, който в такива периоди се превръща в трибуна на общественото мнение и коректив за управляващите.

Професор Георги Боршуков е едно голямо богатство за българското медиазнание, неповторим пример за очерково представяне, за логичност и естетизъм.

Но следвайки добрите примери, дали се замисляме как можем да ги реализираме в реален план, след като почти навсякъде се наблюдава неблагоприятната гравитация на комформизъм и безхаберие спрямо вечното и ценното, а в резултат се демонстрира все повече и повече агресивно поведение, издигащо себичността? Лесно е да направим своите добри обобщения за великите просветители, но по-трудно е как да противостоим на тази пагубна инерция на лекомислие и културен застой. Символ на този културен застой е духовното оскотяване, свеждащо житейските проявления до първосигнални усещания и потребности. Но душата не се насища. И ако няма висши духовни потребности за усъвършенстване, за търсене на истина в живота, за развитие, тази душа е обречена дълго да се скита в елисейските полета на невежеството и да пие от реката на забравата.

Единственото правилно и истинско оръжие е знанието, онова знание, заключено в книгите. Да се чете, това е грижа за себе си и за другите, истинска, насъщна духовна потребност. Четенето изгражда духовния човек и принципа на неговото развитие в живота. Времето на порока е циклично, времето в книгите е линейно, както е линейно и земното ни съществуване: начало, преодоляване и взаимодействие, плодотворен труд и край. А краят увенчава делото на живота ни. Още в старобългарската книжнина се твърди, че знанието на книгите е дума на живот, на непреходност, създава красота - духовна и физическа. Словото е нетленно, то ражда живот и поддържа живота.

Съвременният човек страда от бездуховността, защото все повече и повече привиква да задоволява своите потребности по всички възможни начини, но избягвайки четенето.

А четенето формира образи, въображение, интелект. Начетеният човек има мисията да запали огъня в душите на всички, които са готови за него. Това е огънят на познанието. То е сила. С него ние воюваме срещу духовното отчаяние, срещу чувството на непълноценност, на обреченост. Притежаваме ли начетеност, ние притежаваме богатството на опита, онази светлина, дарена ни от поколенията. Начетеният човек е въоръженият човек, човекът, който успешно се противопоставя на злобата и на всички предизвикателства.

Той е този, който има светлината на живота и знае как да я поддържа, така че тя да не изчезне. Познанието, съдържащо се в прочита на книгите, се явява единствената сила, която е способна да промени начина на мислене, начина на живот, на подход към живота, да смени една система на управление с друга.

То е тази необходима сила за душите ни, която ще ни помага винаги да продължаваме напред и да осмисляме дните си истински и пълноценно.