Няма да получа минутата си на спокойствие и днес. И без това ядосана и вече мокра от сипещия се порой, сядам на спирката, за да чакам автобуса, който почти никога не идва навреме.
 

Минута за почивка и за сухота? Не. На спирката има възрастен човек. Дружелюбен и разговорлив, подхваща разговор. Ученичка ли съм? Къде? В езикова гимназия? Страхотно! Значи смятам да „бягам и да се спасявам към чужбина“? Цитирам думите му, защото ме впечатлиха.
 

Отговарям, че няма да търся спасение нейде другаде извън Родината и той сепнат ме подканва да помисля много добре над решението си. Моята страна не давала и пукната пара за мен. Колко жалко, колко жалко....
 

Колко жалко е, че костюмирани мъже и жени, четящи вестници и ровещи се из най-модерните таблети олицетворяват моята страна. Къде е патритиотизма и къде е гордостта? Защо милата ми Родина е окачествена с подлите дела на управляващите, а не  например с плодородната си земя попила кръвта на безчет знайни и незнайни воини?
 

„Да бягам и да се спасявам първа радост е за мене“ не ми звучи добре. Мои познати, избрали пътя към чужбина ми разказват колко трудно е в началото, докато свикнеш, докато пребориш носталгията, докато заидват големите пари. Мое мнение е, че последните вървят ръка за ръка, но не напълно. Виждайки смс от банката, четейки сумата преведена на сметката им, хората някак забравят за малко за родното. Забравят за малко страданието и носталгията, но когато тя ги връхлети, когато по тях се разпростре вина, че са си тръгнали (а рано или късно този момент настъпва!), забърсват сълзите си, въздишат и промълвят „За децата.“; „За мама и тате.“ ; „За да не умра от глад.“
 

Но нека да помислим обективно -  трудното на чуждата земя ли е или на нашата собствена? Лесно е да бягаш и да спасяваш себе си, оставяйки безредеците другиму. Трудно е да се бориш за правдата, която се е вкоренила дълбоко в теб. Трудно е да не мълчиш. Трудно е да работиш за цели, не за пари.
 

Трудно е, но си струва. Защото Родината България отчаяно има нужда от будни граждани – тук и сега. Защото след години ще е късно, а никак не ни отива да се предаваме. Време е за изкореняване на робското мислене. Време е за осъзнаване – самоосъзнаване.
 

И ако ни трябва пак Паисий, за да ни напомни колко славни сме били и колко славни ни се полага да бъдем, то нека се възроди в съзнанието ни, нека се върне заедно с Левски, Ботев и Раковски, за да ни покаже значението на думата българин.
 

Българин в България.

Удари часът на героите.

Ти един от тях ли си?