Почти пиян, почти седнал, почти виждащ, почти жив... Но напълно уморен... Ето в такива моменти се пише - когато писането, самo по себе си, причинява мъчителни спазми вляво и вдясно. Тъжни висулки от почти дългата ми коса се стичат по челото ми. В ушите ми кънти сигнал "свободно", в гърлото ми зрее див кестен. Да, онзи с бодливата обвивка. Дето е приятна за преглъщане.
Потроших си парите, кокалите и черния дроб. Да не говорим за белия... В това състояние на техническо-физическа безпомощност отново се разрових из вътрешностите си. Търсех мястото, където се крие душата, черната си кутия с уж нерушимата набръчкана мембрана, вече така разпердушинена, че вътре става течение и душицата ми заболя от грип. От онези с обилен световъртеж.
В знойните летни дни направих опит за летене. Полетях. На пилотите обикновено неуспешният опит им е последен. Моят също завърши с неуспех, но оцелях. По чудо. Едва не се удавих в собствените си сълзи. Аквалангът на цинизма единствен се смили над мен и се надяна ...