Почти пиян, почти седнал, почти виждащ, почти жив... Но напълно уморен... Ето в такива моменти се пише - когато писането, самo по себе си, причинява мъчителни спазми вляво и вдясно. Тъжни висулки от почти дългата ми коса се стичат по челото ми. В ушите ми кънти сигнал "свободно", в гърлото ми зрее див кестен. Да, онзи с бодливата обвивка. Дето е приятна за преглъщане.
 Потроших си парите, кокалите и черния дроб. Да не говорим за белия... В това състояние на техническо-физическа безпомощност отново се разрових из вътрешностите си. Търсех мястото, където се крие душата, черната си кутия с уж нерушимата набръчкана мембрана, вече така разпердушинена, че вътре става течение и душицата ми заболя от грип. От онези с обилен световъртеж.
 В знойните летни дни направих опит за летене. Полетях. На пилотите обикновено неуспешният опит им е последен. Моят също завърши с неуспех, но оцелях. По чудо. Едва не се удавих в собствените си сълзи. Аквалангът на цинизма единствен се смили над мен и се надяна като бронежилетка на крехкото ми телосложение. Щом стъпих на сухо, веднага се отървах от него и дълго скачах отгоре му. Мразя го. Гъделичка ме до смърт по мембраната.
 Ще летя отново. Ще се опитам да кацна на моето хълмче. Същото. И там ще се заселя. Сръчно и напоително. Там ми се ще да остана завинаги. Хълмчето е страхотно. Най-страхотното. И горещо. Само че навярно ще се разбия отново докато се добера до него. И, този път, трудно ще се откопча от акваланга. Обаче ми се лети. Много. Имам вяра. Някой друг ще вземе да се засели на хълмчето. И тогава ще предпочета да се удавя. И най-упоритият акваланг няма да ме спре. Дали?
 А като нищо мога да се изръся на новото ветровито островче. Там не знам колко ми се остава. Не знам дори има ли писта за кацане. Но знам, че островчета като това трудно се намират. Като зрънце захар в кофа капучино. Тъкмо решиш, че си го намерил и то се е стопило. Там ще мога да се науча и да плувам. За да оцелявам без омразния акваланг. А и за да не се удавя, когато се събудя някой следобед и островчето го няма никакво.
 Която и посока да хвана, най-вероятно ще се разбия още по пътя. Зверски. За да нямам сили да се боря с акваланга. И, понеже не мога да го търпя по себе си, ще предпочета да се отпусна гърбом и да си потъна, заедно с него и с надеждата да не изплува повече.
 Ще ми намерят черната кутия, ще я доразбият и ще се чудят на това, което ще намерят вътре. "Че такива души отдавна няма в този скапан свят!", ще направят добри пари от нея в антикварния магазин. Може дори да я изложат в някой музей за Динозавърската епоха и прочее изчезнали видове...
 Та аз сега се човъркам и я търся тази, моята черна кутия. Уморен съм и искам да я питам нещо. НАКЪДЕ!?