Не те потърсих, защото всичко беше тъжна, отчаяна илюзия.
Не те повиках, нямах сили за това.
Не те помолих, срам ме бе от теб.
Не ти простих, защото ти не спираше да грешиш.
Престанах да те чакам, не искам да убивам всяка надежда.
Престанах да тъжа, сълзите ми привършиха.
Престанах да обичам, от любовта изпитах само болка.
Престанах да живея, и без това умрях отдавна
Престанах да си спомням за теб, спомена съвсем избледня.
Престанах да редя слова за теб, всичко в огъня изгоря.
Когато изгубих надежда, ти ми обърна гръб.
Когато имах нужда от теб, ти ме остави да се скитам сама.
Когато крещях в тъмнината, ти увеличаваше песента.
Когато се смеех на сила, ти ме накара да пролея сълза.
Когато мечтаех за невъзможното, за бъдещето, ти ме накара да живея за деня.
Когато не можех да заспя в съня ми, пропит от кошмари, ти стоеше безмълвен в мрака, подобно на убиец на сладки фантазии.
Живея, за да те видя отново.
Живея само за ден.
Живея, защото се заблуждавам, че е така.
Живея, за да мога за сетен път да умра.
И сърцето ми притихнало стои, не смее да рискува.
И душата ми застинала продължава да тлее след пожара.
И ръцете ми останах скръстени, студени, никого не пускат.
И устните ми се напукаха, сякаш никога сладост не са вкусвали.
През деня се опитвам да видя, да усетя, да докосна.
През нощта пък мога единствено да мисдля за деня.
През дните ми гнетни и проъяжни хората прелитат край мен.
През седмиците така безкрайни, се случват неща необясними.
През месеците дълги, недостижими времето не искаше да е с мен.
През годините еднакво необятни всичко се промени.
© Амелия Йорданова Всички права запазени