mashka (Мая)
28 45
1.05.2011 г., 19:52 ч.

Вина 

  Есета » Лични
1613 1 6
1 мин за четене

   Събуждам се и отварям очи в мрака. Ставам и се оглеждам в тъмното. Къде съм? В бездна ли съм попаднала, в друг свят или на друга планета? Усетих фенерче до ръката си. Взех го, а когато осветих около мен, видях, се съм на дъното на пропаст. Не на пропаст, а на дъното на света. Бях паднала толкова ниско, че човешкият свят не беше вече за мен. Бях казала неща, които дори дяволът не би си помислил. Бях направила нещо ужасно и чашата беше преляла. Не преляла, а заляла всичко, цялата ми душа. Беше я удавила и аз вече не бях годна да бъда на земята, а под нея, под ада.
   Какво толкова съм казала или направила ли? Не, не съм убила човек, а чувствата и любовта му. С действия ли? Не, с думи. С обиди и нецензурни словосъчетания ли? Не, с тежки като товар думи, паднали и сринали из основи душата на моя събеседник.

   Нямах остър предмет или нещо, с което да сложа край на живота си и чувството за вина. Трябваше да умра бавно и мъчително, за да изпитам поне част от нанесената от мен щета. 
   Де да бях се замислила за миг какво върша. Замисли се вместо мен и не причинявай това, което аз причиних. Не го прави -  заради другия или поне заради себе си, защото  после ще страдаш, както онова "нещо" на дъното, едва стоящо на краката си.

© Мая Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??