Водка с утеха, ред въздишки, поредните „последни" сълзи... море от безплатни мечти и тъга, която все някой трябва да плати. Болката вляво е перманентно явление, мислите се опитват да кацнат на летище „Сътворение", но месеци наред се лутат в обречени кръгове над него.

Тъмнината целуваше клепачите й, защото въздишките вече не й носеха предишната утеха, някак си не стигаха, за да изпълнят сърцето й с „познатата" топлина. Самотата се беше настанила до нея, под завивките се усещаше допира на тъгата, кожата усещаше само студ...

„You're still the one" озвучаваше драматичния момент... опитваше се да промени миналото и почти беше успяла. Беше на косъм от успеха, няколко минути и трудът щеше да бъде възнаграден... но не би.

Ръцете са изпотени до максимална влажност, притискат възглавницата в максимална близост до лицето, сълзите попиват, възглавницата вече не може да поема. Подуто и зачервено от плач лице. Самота, настанена сред пух, попита тъга... студ.



Избяга от живота си, защото се изплаши. Призна самотата си, за да целуне един слънчев лъч, който да изгасне на върха на устните й. Повярва в измислиците на Луната и й подари най-прекрасните си вечери. Придружи капките събиращ се дъжд до облаците, за да види как я изоставя, без дори да се сбогува. Земята попиваше нежните им целувки, а тя просто беше сама.

„You're still the one" се забождаше в сърцето й. За кой ли път призна пред себе си, че самотата я убиваше, но и нямаше как да спре машината на съзнателно допусканите грешки. Призна пред себе си, че хладната усмивка нараняваше повече нея, отколкото всички останали. Безразличието й затриваше ден след ден по малка част от сърцето й, но все още се държеше.

За кой ли път призна пред себе си, че не е безразлична, че вярва като малко наивно дете, че до болка силно желае само един човек на света - но този човек е само мечта неизживяна.

Защо повярва като малко дете???