Денят е прекрасен – нито студен, нито топъл, нито слънчев, нито облачен. На моменти така се прояснява, че по пистите на планината се виждат мънички точици в хаотичен танц. В стаята, обаче, климатът е винаги един и същ. Телевизорът работи и създава монотонен звуков фон. Картините по стените не успяват да скрият бялото. Няма никой. Сам съм. Днес е неделя. Трябва да почивам. Да се наспя, да се изкъпя, да се избръсна до скърцане. След това да седна и да помисля спокойно над речта си за утре. Когато съм нервен, думите стават ръбести и някой може да се пореже на тях. Като на попиляни стъкълца от счупен празен буркан. Не, че аз съм го счупил. Но винаги някой настъпва по нещо, включително аз самият. А грубата кожа на петите зараства най-бавно.
Трябва да обясня мотивите си така, че никой да не се усъмни в сериозността ми. За правота не претендирам. Но ще предотвратя опитите да бъда разубеждаван. Не, че някой има шанс да ме разколебае, но ще ми създаде дискомфорт. А аз искам тишина вън и вътре.
...