Времевият интервал отнася ни назад, назад в годините, летата, столетията, но сякаш постепенно спира и потъва заедно с нас, отново както някога, в онзи момент на безвремие, когато змията поробителска, тежка увила се бе и притискаше всяко мъчително дихание на гръдта българска, когато поредната отминала секунда не отброяваше капка след капка пролятата юнашка кръв, а се разпиляваше в патриотичен фалш и суета.
Но кому беше нужно игото, на османци ли, или на българи покорни, или пък на тези, в които бяхме се превърнали наблюдатели на собствения си страдалчески живот? Трябваше ли петвековно робство, за да осъзнаем съдбовната игра на времето, която чрез своята преходност изпитва волята ни отново и отново да преоткриваме свободата? Не зная. Но и надали ние, новите поколения, можем да дадем отговорите на тези два въпроса... Защото ние сме сега, не сме били там, не сме усетили атмосферата в трудния час, не сме се изправили реално пред дилемата "да бъда или не"!
Но времето е било, е и ще бъде. То ...