Раждам се... Един ден осъзнавам къде съм. Това е моето семейство. Искам или не, просто не мога да избера друго. Някои хора са оставени на съдбата и попадат в не така добри условия като мен. Семейство е това, което ни заобикаля, което, ако загубим, търсим наново. Не го възприемам винаги буквално: майка и баща, евентуално братя и сестри, и т.н. Някой път е доста относително понятие и не може да се определи точно. Базира се на възприятията ни и вътрешните нужди, подсъзнанието ни.
Семейството е това, от което се учим, вземаме пример, възпитава духа и поведението ни.
За бездомните това е подслонът, който намерят за през нощта. За сирачето това са приемните родители или временните подслони, които му дава държавата. А после накъде? Кое е семейството му? Търси го, търси и себе си... Мисълта, че не знаеш откъде са корените ти, надали е приятна, но пък трябва да послужи за стимул, а не да води до упадък на личността. Известни са доста случаи на серийни убийци, които произхождат от „нездрави семейства”. В крайна сметка психиката е решаваща. Ако можем да извлечем най-доброто от невинаги доброто, пак ще сме „нормални”.
Нормалното семейство кое е всъщност? Което те възпитава в традициите си, независимо какви са те - за него те са си нормалните неща от живота. Дали отнема нещо от теб, може да каже най-добре някой с обективна нагласа. Дали дава... това всеки го определя положително, защото колкото и да не си личи, ние си се оценяваме сами за себе си на първо място. Харесваме се и тези ни качества, които сами сме придобили, идват с годините възпитание. Нещо, наслагвано в ума ни, затвърдено и прието. Промяната е трудна. Решим ли, че нещо не е така както трябва да бъде, е трудно да се променят нагласите ни. Не сме виновни ние, семейството също не е виновно, неговите нагласи идват от някъде другаде. Всичко е свързано по невидим начин и затова ни убягва често връзката. Тогава идват упреците. Както вече споменахме, те са безсмислени, поради липсата на същински контрол върху вече изградени характери на възпитаващия и възпитания. Средата извън семейството ни доизгражда. Така виждаме чуждите традиции, чуждите разбирания за света и с времето се стараем да изберем само най-хубавото, за да го приложим в бъдеще. Казваме си – Не, аз няма да бъда същият (като родителите си, например). Но няма перфектен вариант, от който да се поучим. В старанието си да обхванем всичко „полезно и добро” според нас, правим нови опити в намиране на перфектния възпитателен ефект. Но идват нови грешки, с новото време, с новите хора в семейството.
Моето семейство ме е научило на доброта. Методите са неясни, не винаги „добри” от моя гледна точка, но интересното е, че ефектът, който се е търсел, е налице. Стремежът ми е да използвам много по-добри методи, за да постигна същия ефект. Звучи лесно, но дали е така? Все още не знам, но на теория изглежда като перфектния вариант.
© Мирена Всички права запазени