Още Сократ счита съмнението за начало на мъдростта. Философията се основава на човешкия разум, поради тази причина е хубаво да се съмняваме в нашия разум, тъй като интелектуалната основа, на която той се основава, не е свободна от грешки. В религиозен план обаче съмнението не е начало на мъдростта, защото вярата се основава на разкритото от Бога Откровение (на Божествения Разум), и същевременно е необходима за спасението, т.е. съмнението в религиозен план може да отведе до небитие. В наши дни, заобиколени от огромния поток информация, често ни се налага да поставяме истинността на дадено твърдение под въпрос, за да достигнем до извод дали то е правилно, или не. Къде се вмества вярата, какво всъщност е тя и как граничи със съмненията?
Вярата е убеденост и представа, че нещо ще се случи, макар и да има само косвени доказателства за това, като например нечии думи, като обещание или писмени документи. Тя може да се отнася към определена система от религиозни убеждения или да е спазването на задължение от лоялност, или вярност към едно лице, обещание, ангажираност.
Според библейското тълкуване вярата е възприемането от ума на една предполагаема истина. Християнската вяра е осъзнаването от ума и твърдата убеденост в истинността на Божественото Откровение, и на ученията, които то изявява на света, а именно, че Иисус Христос е Син на Единствения Бог и чрез смъртта и страданието на кръста, предлага на тези, които вярват в Него, вечен живот след Второто Му пришествие. Християнската вяра може да е просто историческа, без да произвежда някакво въздействие върху живота на хората; в такъв случай тя е мъртва вяра, такава каквато имат и бесовете. Една жива или спасителна вяра не само приема, че великите учения на християнството са истинни, но ги приема от сърце и душа и така произвежда искрена покорност на Божията воля. Вярата в Христос е благодат от Светия Дух, чрез силата, на Който ние приемаме Христос за Спасител, Пророк, Свещеник и Цар, и Го обикваме и Му се покоряваме. Живата вяра в Христос е единственото средство за спасение, което ни се дава даром. Без жива вяра няма прощение на греховете и святост в живота. Онези, които се оправдават чрез вяра, ще живеят с вяра – Мк. 16:16; Йн. 3:15,16; Д.А. 16:31; 1Йн. 5:10. Точно определение на християнската вяра дава апостол Павел в „Послание към евреите“ 11:1: „А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда.“
От друга страна, съмнението е място между вярата и нейната липса. То е основен двигател на човешкото размишление, включващо несигурност или недоверие, или липса на сигурност относно даден факт, действие, мотив или решение. Съмнението поставя под въпрос някои идеи от възприеманата „реалност“ и може да включва отлагането или отхвърлянето на съответни действия от опасения за грешки, недостатъци или от целесъобразност. Някои дефиниции за съмнението наблягат на състоянието, в което умът остава между две противоречащи си твърдения и не може да избере между което и да е от двете (парадокс на сравнението).
Несигурността прави хората по-слаби и объркани. Съмненията, които се натрупват в съзнанието, водят след себе си още съмнения. Начин, по който това може да бъде преодоляно, е чрез вяра, чиста от съмнения. Идва обаче момент, когато човек трябва сам да избере какво иска – да преодолее несигурността (своята неустойчивост) или да я предпочете пред сигурността (своята устойчивост). Съмнението е въпрос на избор, но изборът също е въпрос на съмнение. Вземането на импулсивни (бързи) решения е лишено от колебание, следователно съмненията са изтласкани на заден план. От друга страна, чрез обмислените решения се претеглят плюсовете и минусите, което е като вид застраховка, че решението, което сме взели, е правилно за нас.
Съмненията понякога се разглеждат като неверие (предимно в духовните учения). За да бъде една вяра абсолютна, то тя не трябва да се подлага на съмнение. Нека си припомним за Свети апостол Тома (или по известен като Тома Неверни) – един от учениците на Иисус Христос. Той не повярвал на разказите за възкресението на Христос, докато сам не видял с очите си. Последвалият отговор на Иисус бил: „Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали!“
Скептицизмът във философията е отношение на съмнение спрямо дадени знания и твърдения, изложени в различни области. Скептиците оспорват адекватността или надеждността на тези твърдения, като питат на какви принципи се основават. Те поставят под въпрос дали някои такива твърдения наистина са, както се твърди, неопровержими или задължително верни, и оспорват предполагаемите рационални основания на приетите предположения. В ежедневието практически всеки е скептично настроен към някои твърдения за знания; но философските скептици се съмняват във възможността за всякакво познание извън съдържанието на преживяното пряко усещане. Оригиналното гръцко значение на „скептикос“ е „запитващ“, някой, който е недоволен и все още търси истината.
Френският философ, математик и физик Рене Декарт в своето „Разсъждение за метода“ се опитва да дефинира фундаментална система от принципи, които могат да се приемат за истинни без никакво съмнение. Той прави опит да създаде такъв познавателен модел, безупречен във всяко отношение, който да даде основа за по-нататъшно развитие – „сигурни и прости правила, такива че всички, които строго се придържат към тях, никога няма да нарекат лъжата – истина и без безрезултатни усилия ще стигнат до истинното познание за това, което е познаваемо“. За да постигне това, Декарт използва метод, наричан понякога хиперболично или метафизично съмнение или методично съмнение: той отхвърля всички идеи, които могат да бъдат подложени на съмнение, а след това ги преутвърждава въз основа на несъмнените идеи, за да получи здрава основа за истинското познание.
Първоначално Декарт установява само един неподлежащ на съмнение принцип – мисленето съществува, а мисленето не може да бъде отделено от мен, следователно аз съществувам. Така той формулира известното твърдение „Cogito ergo sum“ („Мисля, значи съм“, често (некоректно) превеждано и като „Мисля, следователно съществувам“). Декарт заключава, че ако той се съмнява, следователно нещо или някой трябва да извършва съмняването, а оттам самият факт, че той се съмнява доказва неговото съществуване. Простото значение на фразата е, че ако някой е скептичен към своето съществуване, това само по себе си доказва, че той съществува.
В същото време стигаме до известния „Облог на Паскал“: „Първо — или Бог съществува, или не. Второ — аз мога да вярвам или не. Губя единствено в случай, че той наистина съществува, а аз отричам това. Така че по-добре да вярвам, защото рискът е минимален.“ По този начин философът разсъждава за това дали Бог съществува или не. Ако Той не съществува, няма значение дали сме вярвали в Него или не. Но ако съществува, и ние не сме вярвали в Него, ще бъдем обречени на вечни мъчения. Равносметката е, че ако вярваме, не губим нищо, но ако не вярваме – губим всичко. Блез Паскал поставя въпроса за вярата като облог. По-естествено е да вярваш, отколкото да не вярваш.
Въпреки всичко Бог не премахва скептицизма. Вярата и съмненията могат да съществуват на едно и също място – в един и същи ум. Те не се изключват взаимно, а са част от естествените приливи и отливи на духовността. Тези, които истински желаят да намерят истината, откриват обилни основания, върху които да изградят своята вяра, а тези, които желаят да се съмняват, намират повод за това.
© Николай Янев Всички права запазени